По-важното обаче беше, че ако, както всички вече се бяхме съгласили, нова Игра все пак бе започнала и ако нито аз, нито майката на Сейдж влизахме в ролята на новата Бяла царица, то кой всъщност бе започнал всичко? И в каква посока вървяха нещата?
Реших, че е време отново да направя полезна вметка:
— Смятам, че това, което чичо и Родо се опитваха да разберат, беше защо Розмари държи майка ми отговорна за смъртта — случайна или не — на баща си. Кога и къде би могло да се е случило това убийство? В крайна сметка Кат пътува много малко, тя води твърде затворен живот…
— Но е била в Айн Кааба — излая Сейдж със стиснати устни.
Моля?
— Това е село в Атласките планини, намира се в Алжир. Там моята и твоята майка са се срещнали за първи път в дома на дядо ми в планините. Но майка ти го е убила в къщата му в Ла Мадраг — средиземноморско пристанище недалеч от столицата Алжир.
Стаята потъна в такова мълчание, сякаш всички в нея бяха измрели. Игла да паднеше, щеше да се чуе. Усещах как ужасът в мен се задълбочава и втвърдява. Чувствах се така, сякаш нещо ме засмукваше все по-надълбоко в кладенец, пълен с меласа.
Знаех тази история, разбира се, и сега си спомних точно от кого и къде я бях чувала — беше ми я разказала Лили Рад в Колорадо. Лили бе казала, че двете с мама са били в Алжир. После я отвлякъл някакъв тип, който преследвал онези шахматни фигури, които Лили и майка били донесли от пустинята. Лили го бе нарекла Стареца от планината.
Беше ни казала още, че той бил тогавашният Бял цар!
Кат, бе казала Лили, доведе подкрепления, за да ме спасят, и го фрасна по главата с торбата, пълна с тежки шахматни фигури.
Така ли се е случило? Възможно ли бе майка ми наистина да е убила този човек? Възможно ли бе бащата на Розмари Ливингстън да е бил Бял цар?
Имаше още нещо. Нещо, свързано с името на този тип, което изведнъж ми се стори от първостепенна важност. Нещо, свързано със събитията през последните няколко дни. Напрегнах се да си спомня, но ме прекъснаха.
— Ал Марад — каза един кадифен глас, който никога не бих сбъркала. Идваше от вратата. — Така е било името му. Съкратено от Нимрод, поне така съм чувала. Нимрод пък бил цар на Вавилон и опитал да построи Вавилонската кула.
Там, до отворената врата на чичовия хотелски апартамент, се бе изправила Нокомис Кий.
Гледаше право в мен.
— Надявам се, че получи бележката ми — каза тя. — Трудничко е да те намери човек, момиче. А аз яко те търсих, скъпа, можеш да ми вярваш.
Тя дойде до мен, сграбчи ме за ръката и ме изправи на крака. После ме помъкна към вратата и прошепна в ухото ми:
— Трябва да се махаме оттук, при това много бързо, докато не са се усетили коя съм пък аз.
— Ние вече се досетихме коя си — настигна я гласът на Сейдж.
Що за слух има това момиче, зачудих се аз.
Тогава долетя един друг глас — гласът на Гален Марч, който досега не бе проронил и дума.
— Александра, моля те, почакай. Почакайте и двете — каза той напрегнато. — Не тръгвайте още. Не разбирате ли? Нокомис Кий е новата Бяла царица.
— Леле боже! — рече Кий и ме бутна навън през вратата.
Преди другите изобщо да могат да реагират, двете вече бяхме в коридора, Кий дръпна вратата зад нас и натика в ключалката парче метал с размерите на кредитна карта. После отхвърли зад рамото си дългата си почти метър гарвановочерна сатенена грива, обърна се към мен и се усмихна:
— Това трябва да ги задържи, докато се появи спасителната група — каза тя.
Кий знаеше всички тайни входове и изходи на всеки хотел — все пак докато учеше в колежа, бе работила като камериерка и портиер, за да се издържа. В момента обаче явно я вълнуваше само изходът и нищо друго. Избута ме към противопожарното стълбище, като през цялото време пуфтеше като локомотив.
Но в съзнанието си аз още бях в апартамента на чичо, като почти ми се виеше свят от смущение. Какво искаше да каже Гален?
— Къде ме водиш? — попитах и безуспешно опитах да спра устрема й, като забих пети в пода.
— Мислех, че мотото ти е „те не трябваше да питат“ — саркастично забеляза тя. — Просто ми се довери и продължавай да вървиш. Много ще се развълнуваш, като разбереш къде те водя.