— Където и да е това — казах, докато Кий ме натика в противопожарното стълбище. — Всичко, което имам, са дрехите на гърба ми. Оставихме раницата ми заключена в моята стая с всичките ми пари, шофьорската ми книжка, ключовете ми…
— Ще ти намеря нови — отвърна Кий. — Пък и там, където отиваме, скъпа, ще ти трябва съвсем друг тип маскировка. Как не разбираш? Лошите са по петите ти, момиче.
Изтрополихме по още няколко рамена на стълбището, докато стигнахме фоайето. Преди да отвори вратата към него, Кий се извърна и ме погледна:
— Забрави думите на Гален Марч за Бялата царица — каза тя, сякаш прочела мислите ми. — Само ще ти кажа, че Гален е просто още една муха в паяжината. Човекът яко си е паднал по мен. Би казал всичко, само и само да привлече вниманието ми.
Може би е права, помислих, особено като се вземе предвид изключителното внимание, което Гален й беше обърнал на партито на майка ми. Но всичко това имаше слабо отношение към най-належащия проблем.
Току-що бях оставила на горния етаж стая, пълна със заключени вътре хора, които първоначално ме бяха подмамили там, а после ме бяха лъгали по куп различни начини, докато взаимно компрометираха разказваните от всеки един истории. Трябваше да добавя, че въпросните истории бяха преди всичко силно бухнали суфлета от напомпани с въздух измислици, оскъдно посипани с подправката на реалните факти.
После, видите ли, в апартамента нахълтва с танцова стъпка Всемогъщата Кий, обръщайки за пореден път всичко наопаки, като ловко ме отвлича и заключва вратата зад нас. Ако онези, които първи ме бяха отвлекли, не се бяха освободили още по силата на световноизвестните способности на чичо да отключва всичко, то със сигурност вече бяха позвънили на охраната на хотела с молба да им отвори. Положително в момента бяха по петите ни.
Откъдето пък произтичаше един още по-належащ проблем.
Нима не можех да се доверя на никого?
Изпреварих Кий и затръшнах с длан вратата към фоайето. После стиснах дръжката й с две ръце.
— Никъде не отивам, преди да ми отговориш на някои въпроси — заявих. — Защо беше това драматично появяване горе? Какво изобщо правиш тук? Ако не си ключов играч, какво искаше да кажеш, когато ми прошепна „Преди да са се усетили коя съм аз“? Искам отговори. Боя се, че се налага да настоявам.
Кий сви рамене и се усмихна.
— А пък аз се боя, че цялото ми изпълнение днес е под диктовка — отвърна тя. — Виждаш ли, двете с теб сме поканени на гости у Кралицата на котките.
— Пътуване с колата! — каза Кий, докато карахме край бившия дом на нейния роднина Франсис Скот Кий на 34-та улица.
— Като в доброто старо време! — Взетият под наем джип зави наляво по моста, също носещ нейното име, и Нокомис добави: — Имаш ли и най-бегла представа колко ужасно трудно беше да организирам това твое бягство?
— Бягство ли? На мен ми прилича повече на отвличане — отбелязах сухо. — Целият този цирк наистина ли беше толкова необходим? И изобщо откри ли майка ми?
— Никога не съм я губила — усмихна се Кий загадъчно. — Кой според теб й помогна да организира партито за рождения ден? В края на краищата тя не можеше да се справи с всичко съвсем сама. Човек с хора живее, дето има една приказка.
Разбира се! Знаех си, че все някой трябва да е помогнал на майка. Най-малкото да осъществи самото изчезване — една твърде трудна задача.
Рязко обърнах поглед към Кий в очакване да продължи да разказва. Но тя се бе съсредоточила върху шофирането, все така тайнствено усмихната.
— Ще ти обясня всичко като тръгнем — добави тя. — Има много време, докато стигнем там, закъдето сме се запътили, най-малко няколко часа. Ще минем по обиколния път, тъй като, разбира се, вече ни преследват.
Прииска ми се да хвърля поглед в огледалото за обратно виждане, но реших да се доверя на думите й. Карахме на юг по магистрала „Джордж Вашингтон“, направо към летището. Отчаяно исках да чуя разказа на Кий за майка ми и за партито, но преди това имаше нещо друго, което трябваше да узная.
— Ако някой ни следи, възможно ли е да са сложили подслушващи устройства в колата ти? Нали се сещаш, понякога могат да ги изстрелят и да ги прикачат на автомобила, така както си караш? — казах. — Дали някой не чува всяка наша дума в момента?