— Да — отвърна Кий кисело. — Подслушвателни устройства точно като онази сладка малка висулка във формата на тенис ракета, която навярно си забелязала на гривната на госпожица Ливингстън. Както се казва, през едното ухо влязло, през другото — излязло. Чудя се кой ли би могъл да ни подслушва точно сега?
Диамантената гривна на Сейдж. Боже, нямаше ли край всичко това!
— Във всеки случай, не се тревожи за колата — продължи Кий. — Моите момчета, механиците от самолетния хангар, я прегледаха до последната бурма и й инсталираха защити още на летището. Чиста е като сълза — никой не може да се добере до разговора ни или до най-съкровените ни мисли.
Къде бях чувала същите думи и преди? Но от друга страна, беше ясно, че не мога да прекарам часове затворена в някаква кола на магистралата, без да узная какво всъщност става.
— Колкото до нашата приятелка Кити — продължи Кий, — надежда винаги има, да знаеш. Дето се вика, най-тъмно е точно преди разсъмване.
— Тоест? — настоях.
— Тоест тя имаше проблем и реши, че аз съм единственият човек, който би могъл да й помогне да го реши. Така че състави списъка с гостите, а аз се погрижих да ги събера и да ги вкарам на едно място — там, където трябваше. Тя искаше да е сигурна, че ти до края ще си останеш един нищо неподозиращ наблюдател.
— Тия наблюдатели обикновено първи ги застрелват — изтъкнах.
— Ти обаче се справи страхотно — отвърна невъзмутимо Кий. — Разреши всички кодирани послания за рекордно кратко време — засичах по часовник. Успя да влезеш в хижата по-малко от час след като тръгна с колата под наем от летището в Кортес — тъкмо навреме Лили Рад да ти се обади по телефона и да ти каже, че се е изгубила. Всички бяхме сигурни, че ще звъннеш на мен да ме помолиш да я доведа до хижата, тъй като аз работя на летището, тоест намирам се много по-близо от теб до мястото, от което Лили се обади. После с Лили спряхме да хапнем, за да ти дадем още малко време да разрешиш и останалите загадки в къщата. Когато пристигнахме, ти явно вече беше разбрала отговора на загадката, която двете с майка ти бяхме оставили върху рояла, тъй като всичко от вътрешността на рояла беше изчезнало, а осмата билярдна топка си беше на мястото в триъгълника върху масата. Макар че дори и аз не знаех за скритата рисунка на шахматната дъска…
— Ти значи си автор на всички тези загадки и кодове по молба на мама — казах аз.
Това не бе въпрос, а единственият възможен отговор на проблема, който ме притесняваше през цялото време след Колорадо. Ако не беше го сторил Ним — а аз вече знаех, че не е бил той, — то кой бе създал всички кодирани съобщения, с които майка ми се свърза с мен, кой друг би могъл да го направи освен Кий? А ако в съзнанието ми все още се таяха някакви съмнения относно това, то последният й факс вече трябваше да ги е разсеял.
Каква глупачка съм била, още от самото начало! Но поне цялата ситуация започваше да придобива някакъв смисъл. Нещата постепенно си идваха по местата, точно като при комбинациите в шаха.
Като стана дума за шах…
— Откъде ти хрумна да подредиш точно тази недоиграна партия на дъската, която беше скрила в рояла? — попитах.
— Идеята да използваме точно тази партия беше на Лили — отвърна Кий. — Тя знаеше, че по този начин със сигурност ще привлечем вниманието ти. Но Вартан беше онзи, който даде на майка ти схема на точното разположение на фигурите върху дъската. Той, изглежда, добре помнеше в кой момент при онази ваша последна игра е настъпил критичният поврат. Поне от твоя гледна точка.
И Вартан бил вътре значи? Копеле.
Прилоша ми. Пак ми се доплака, но какъв би бил смисълът да плача? Защо бяха направили всичко това? Защо са се стремили да ме обвържат на толкова дълбоко емоционално равнище, като ми припомнят смъртта на татко, ако майка е искала да остана само нищо неподозиращ „страничен наблюдател“? Това нямаше абсолютно никакъв смисъл.
— Нямахме избор — каза Кий, предусетила следващия ми въпрос. — Всички се съгласихме да го направим така — да оставим телефонни съобщения, да ти подхвърлим такива загадки и улики, които биха значили нещо единствено за теб. Дори те излъгахме, че колата на Лили е повредена, за да предложиш да ги закараш с Вартан до Денвър. Знам, че изглежда сложно! Но ако не бяхме направили нещата толкова ужасно заплетени, ти нямаше въобще да дойдеш от Вашингтон, нямаше да останеш в хижата, никога нямаше да се съгласиш да се срещнеш с него. Нали?