Капитанът се справяше отлично, като отвличаше вниманието на прехласнатите пътници от онова, което се случваше край тях. Бих се учудила, ако някой от тях впоследствие си спомнеше — ако приемем, че изобщо ни бяха забелязали — двамата пътници, свалени при непредвиденото спиране на Пискатауей. Реших, че Кий е добавила каса уиски „Чивас Регал“ към уроците по летене.
Рибарите от брега притеглиха ферибота с котвеното въже, помогнаха ни да пропълзим върху гигантския дънер, после хвърлиха въжето обратно. Четиримата поехме по каменистия бряг и потънахме в гъстите храсталаци край водата.
— Може би е най-добре да говорим без имена — каза по-възрастният от двамата рибари и пое ръката ми, за да ми помогне да прескоча няколко камъка. — Можете да ме наричате просто Червен кедър — това е индианското ми име. Получих го от нашата обща приятелка, богинята на луната Нокомис. А това е моят помощник господин Тютюнева кесия.
Той посочи по-младия рибар, нисък и набит мъж, който ми се усмихна с присвити очи. Двамата изглеждаха достатъчно яки да се справят с всичко, което им се изпречи пред очите. Кий май наистина познаваше доста хора наоколо. Следвах индианците крачка по крачка из храсталака, но все така продължавах да нямам понятие какво всъщност се случва.
Не виждах пътека. Гората, оплетена цяла в лозници, храсти и фиданки, бе толкова гъста, че на пръв поглед нямаше начин четиримата изобщо да си проправим път през нея, дори с помощта на мачете. Приличаше на лабиринт, но господин Червен кедър изглежда знаеше отлично накъде да върви — пред нозете му растителността сякаш вълшебно се стопяваше, а той не докосваше дори и едно листо. В момента, в който преминехме, следвайки неговите стъпки, тя отново се затваряше зад гърба ни.
Най-после гората малко оредя. Озовахме се на утъпкана пътека. В далечината, през изпъстрените със слънчеви петна дървета, които тъкмо се покриваха с пролетните си бледозелени листенца, се виждаше реката. Червен кедър вече можеше да върви редом с нас — нямаше нужда да се движим един по един, така че за първи път се заговорихме както трябва.
— Пискатауей е име както на земите в района, така и на племето, което е живяло тук — обърна се към мен Червен кедър. — Думата означава Мястото, където се сливат живите води. Тук е кръстопътят на много реки — потоци от вода и потоци на живота. Нашият народ произхожда от най-древните местни племена: лени ленапе, чието начало лежи назад във времето преди повече от дванайсет хиляди години. Другото местно племе — анакоста — плащало данък на нашия главен вожд Тайак дълго преди европейците да стъпят тук.
Трябва да съм изглеждала объркана от това встъпление, без да мога да си обясня причината за подобен урок по антропология, тъй като индианецът добави:
— Госпожица Луна каза, че си нейна приятелка и се намираш в опасност, и затова е от първостепенна важност да ти съобщя нещо, преди да стигнем до Мойаоне.
— Какво е това? — попитах аз.
— Погребалните полета — отвърна той. После ми намигна и добави шепнешком:
— Там са заровени всички кости!
При тези думи двамата с Тютюнева кесия се изкикотиха високо.
Гробище значи. Какво му беше смешното на едно гробище? Хвърлих поглед към Кий, но тя също се усмихваше по нейния си загадъчен начин.
— Всички кости и всички тайни — каза тя. После се обърна към Червен кедър: — Преди да сме стигнали, защо не разкажеш на приятелката ми за Церемонията на зелената царевица, за двете деви и за Празника на мъртвите?
Леле майко. Знаех си, че Кий по принцип си пада по езотеричното, но тук положението се влошаваше с всяка изминала минута. За какво ставаше дума? Сенки на езически ритуали и жертвоприношения на девици покрай реката Потомак?
Вървях през пъстрата гора, оглеждах се наоколо и се опитвах да си напомням непрекъснато, че Сикрет Сървис все още ни търси и нагоре, и надолу по реката, че аз нямам никакви лични документи в себе си, както и че всъщност никой не знае къде се намирам. Наясно бях, че сме само на километри от столичния град, но усещането все пак беше особено. Чувствах, че по някакъв особен начин местата, през които преминавахме, са отделени във времето и пространството от всичко познато.
Нещата обаче ставаха все по-странни.