— Нова придобивка? — попита аз. Тримата вече бяхме закопчали коланите и самолетът потегли бавно по пистата.
— Не — отвърна Кий. — Просто тук действа проклятието на Вашингтон, окръг Колумбия — скъсените самолетни писти. Където и да опиташ да кацнеш в този район, все трябва да се опитваш да се сбуташ на нещо не по-голямо от пощенска марка. Взела съм това бебче под наем. По-тежък е, но му е нужно по-малко място за кацане. Иначе е инжекцион — много бърз. Ще стигнем там за нула време.
Не попитах къде е това там.
Не че не бях любопитна, но след малката разправия, докато карахме по черните пътища одеве, вече ми беше станало ясно, че макар Кий и Вартан явно да играят в отбора на майка ми, Кий все още не се доверяваше на шахматиста достатъчно, че да разкрие пред него всичко, което й е известно.
Признавам си, че след изненадата, която Вартан ми поднесе във връзка с Черната царица, рисунката на шахматната дъска и картичката с Жар-птица, изгубена в Загорск, и аз вече бях готова да очаквам нови неизвестни стряскащи подробности. Нямах голям избор обаче, така че реших да се оставя на течението.
Самолетът миришеше на стара кожа и мокра кучешка козина. Зачудих се откъде ли Кий е изкопала тая антика. Машината силно вибрираше, докато рулираше по пистата, сякаш все още сама се чудеше дали ще успее да излети, или не. В последния момент обаче се издигна и внезапно се извиси към небесата с изненадваща лекота. Достигнахме нужната височина и се измъкнахме от напрегнатия въздушен трафик, а Кий щракна някакви лостчета и се извърна към нас с Вартан.
— Хайде да оставим Ото да кара вместо нас, а ние да си довършим започнатия разговор.
Ото беше името, което пилотите на далечни полети бяха дали на автопилота.
Аз също се обърнах към Вартан.
— Целите сме в слух — заявих му със сладък гласец. — Доколкото си спомням, прекъсна разказа си в момента, в който Черната царица попаднала в ръцете на твоя втори баща Тарас Петросян.
— Ще ви обясня всичко, което искате да знаете — увери ни Вартан, — но трябва да сте наясно, че това е една много дълга история, започнала преди повече от десет години. Не би могла да се разкаже просто или накратко.
— Няма проблеми — отвърна Кий. — Като броим и спирките за презареждане на резервоара, разполагаме с поне дванайсет часа, преди да стигнем. Ще можем да те изслушаме.
Вартан и аз зяпнахме.
— На това ти му викаш „ще стигнем за нула време“, така ли? — запротестирах аз.
— Учила съм се от Айнщайн. Всичко е относително — сви рамене приятелката ми.
— Ами, като стана дума за относително — продължих, — можеш ли да намекнеш поне относително закъде сме се запътили?
— Джаксън Хоул, щата Уайоминг — отвърна Кий. — Оттам ще вземем майка ти.
Джаксън се намираше на три хиляди и петстотин километра птичи полет. Но, както изтъкна Кий, самолетите не са птици и не могат просто да кацнат и да презаредят с енергия в най-близката царевична нива.
Направо не можех да повярвам.
Последното, което бях чула по въпроса, беше, че майка ми се е отправила — поне в метафоричен смисъл — към Вирджинските острови на Вашингтон, окръг Колумбия. Какво, за бога, правеше сега в Джаксън Хоул? Дали беше добре? И кой идиот беше решил, че трябва да летим половин ден дотам с този морално остарял разпадащ се капан за мишки?
Отчаяно се питах защо не се снабдих с парашут, както и дали беше възможно да се чупя на първата ни спирка за презареждане и да се върна вкъщи на автостоп. Кий обаче прекъсна страшните ми мисли.
— Разделяй и владей, това е цялата работа — каза тя с идея това да звучи като обяснение. — Майка ти може и да не играе шах, скъпа, но отлично разпознава лошите предзнаменования. Имаш ли изобщо някаква представа колко отдавна се играе тази Игра, колко разруха и смърт е причинила, преди майка ти най-после да вдигне тревога?
— Тревога ли? — попитах, опитвайки се да следя реда й на мисли, макар че посоката явно се беше сменила.
— Нокомис е напълно права — намеси се Вартан. — Майка ти очевидно е разбрала нещо много ключово във връзка с Играта, нещо жизненоважно, за което никой така и не се е сетил през последните хиляда и двеста години.
Сега вече слушах внимателно.
— Това е… Не знам точно как да го кажа — продължи Вартан.