Много скоро съобразих, че ако разменя местата на числата във всяка двойка, ще получа поредица от числа, повдигнати на квадрат и първото ще е четири. С други думи, поредицата се състоеше от произведенията на числата четири, пет, шест и седем, умножени сами на себе си. Резултатът изглеждаше така: 16–25–36–49.
Следващото число в редицата, което трябваше да бъде повдигнато на квадрат, явно беше ОСЕМ. Очевидно липсващите цифри от редицата бяха резултат от осем, повдигнато на квадрат, тоест 64. В първоначалната редица цифри с разменените места отговорът трябваше да бъде 46, но бях сигурна, че 64 е именно търсеният от мен резултат.
Знаех, а майка ми също знаеше, че цифрата 64 има и друго, специално значение за мен. 64 беше броят на квадратите на шахматната дъска — по осем квадрата на всяка страна.
Накратко — стигнахме до онова, за което никога не говорехме.
Моята объркана и ненамираема сега майка отказваше дори да спомене думата „шах“, камо ли да го допусне в дома си. От деня, в който баща ми загина (това е другото нещо, за което никога не говорехме), на мен ми беше категорично забранено да играя повече шах. А това беше единственото, което някога съм можела да правя наистина добре, шахът беше моята връзка с външния свят. При тази забрана все едно ми наредиха, вече дванайсетгодишна, да стана аутист.
Мама се противопоставяше по всякакъв начин на идеята за шах. Така и не успях да проследя логиката й — ако в решението й изобщо можеше да се търси логика, — но в съзнанието на майка ми шахът, изглежда, беше толкова опасен за мен, колкото опасен се оказа и за моя баща.
Сега обаче с това, че ме беше довела тук с тайнственото кодирано съобщение, тя сякаш ме приветстваше с добре дошла отново в играта.
Отне ми двайсет и седем минути и четири и половина литра бензин (бях оставила двигателя включен) да установя как да вляза в къщата — засякох го по часовник.
Досега и малоумен щеше да се сети, че двуцифрените числа, изглежда, са също и комбинация за отключване на сейф. Но в нашата къща сейфови ключалки нямаше. Всъщност имаше една, в хамбара. Ключалката на металната кутия, в която стояха ключовете от колите.
Възможно ли беше да съм толкова глупава…
Изключих отново мотора, прокарах пъртина до хамбара и резултатът беше налице — открих кутията и много скоро държах ключа от къщата, закачен на ключодържател. Когато отново застанах пред грамадната входна врата, ми трябваха няколко секунди, за да се сетя, че ключалката е в левия нокът на орела. Старата врата изскърца тъжно и се открехна.
Изчистих ботушите си на ръждясалата стара скара до входа и тръшнах вратата след себе си, с което предизвиках вихър блестящи снежинки и те заплуваха в косите лъчи на утрото.
В полутъмното антре — тясно като изповедалня, чиято задача бе да държи студените ветрове далеч от главното помещение — изритах мокрите си ботуши и нахлузих чифт мъхнати домашни пантофи от каракул. Те винаги стояха върху фризера. Свалих пухения анорак, отворих вътрешната двойна врата и пристъпих в грамадния осмоъгълник, стоплен от огромния пън, който гореше в огнището в центъра.
Осмоъгълникът всъщност беше стая с дължина около трийсет метра и таван, висок поне девет метра. Огнището беше точно в средата и над него висеше медният купол на аспиратора със закачени по него съдове за готвене. Той се издигаше нагоре до изградения от камък комин, отвеждащ дима навън. Къщата отвътре приличаше на огромно индианско типи, из което бяха пръснати стабилни дървени мебели. Майка ми не си падаше по неща, върху които човек би могъл да седне нормално, но затова пък имахме абаносово черен роял, шкафове, куп бюра и ниски маси, въртящи се библиотеки и дори билярдна маса, на която никой никога не играеше.
Горният етаж представляваше осмоъгълен балкон галерия, надвиснал над главното помещение. От него се влизаше в странични стаички, където човек можеше да спи или дори да се къпе. Понякога.
Мека светлина нахлуваше през ниските прозорци от всички страни и играеше с прахта, натрупана върху махагоновите повърхности. От оберлихта на покрива се лееше розова утринна заря и очертаваше ясно контурите на пъстроцветно боядисаните животински глави тотеми, издълбани в дебелите дървени подпори на галерията — мечка, вълк, орел, елен, бизон, козел, пума, овен. С внушителната си шестметрова височина те създаваха илюзията, че се носят свободно в пространството. Всичко в тази къща сякаш беше застинало във времето. Единственият звук беше пропукването на пъна в огнището.