Освен това се появили и още един тип опортюнисти — новоизпечените олигарси предприемачи от рода на Тарас Петросян.
Той се ожени за мама, когато бях шестгодишен. В шахматните среди вече бяха чували за мен — „Вдовицата на смел руски ветеран отглежда дете чудо в шахмата“. Нали се сещате, все от този род.
С помощта на средства, предоставени от „партньора му в сянка“ Базил Ливингстън, Тарас Петросян създаде веригата си от модни ресторанти и шикозни клубове, пръснати из цяла Русия. Вторият ми баща отлично разбираше отчаяния глад на руснаците — глад съвсем не за храна, а за допир с истинския лукс след десетилетията на съветското мрачно управление. Знаеше и как да реализира търговски печалби от този глад. Той никога не опровергаваше слуховете, че е наследник на голям род, занимавал се с доставки на храна за царския дворец в имперска Русия и държеше на всяка маса в ресторантите му да има купичка с лед, пълна със запазената марка на този род — черния хайвер.
Дизайнът и вътрешното оформление на всяко негово заведение напомняха някое от местата, от които арменците произхождаха или където бяха мигрирали през вековете. В Санкт Петербург например Тарас отвори скъпарски клуб енотека, в който се сервираха ястия от Централната калифорнийска долина. В ресторант „Златното руно“ в Москва пък се поднасяше гръцка кухня, козе месо и гръцки вина — това беше асоциация с храните, които навярно са ядели Язон и аргонавтите, докато прекосявали Черно море от Колхида до Томис.
Но най-посещаван от всички беше частният московски клуб „Багдадис“ — скъпата членска карта се издаваше само на хора, изрично поканени от управата на заведението. Доходите само от този клуб стигаха Тарас да осигурява за мен, малкия си доведен син, най-добрите преподаватели и партньори по шах, които можеха да се купят с пари.
Това му даде и възможност да спонсорира много шахматни турнири. Причините, поради които Тарас правеше това, ще станат ясни след малко.
„Багдадис“ беше нещо повече от обикновен моден клуб. Там, сред екзотична обстановка от ориенталски медни подноси, камилски седла и самовари се сервираше близкоизточна кухня. До всеки диван стоеше скъпа шахматна дъска. На входа гостите се изправяха срещу голям портрет на великия халиф Харун ал-Рашид, под който бе изписано изречението:
Известно е, че от всички запалени играчи в историята на шаха единствено този знаменит халиф от династията на Абасидите, който, както твърдят легендите, можел да играе едновременно две шахматни партии, при това със завързани очи, превърнал играта на шах в упражнение по военна тактика от най-висока проба. По този начин халифът направил така, че на шаха вече не се гледало като на хазартна игра или на способ за гадаене — неща, забранени от корана — и го поставил в съответствие с изискванията на свещените текстове на исляма.
Най-интересното в този клуб бе частната колекция на втория ми баща от редки шахматни фигури, които бе събирал от цял свят. Те стояха подредени в осветени ниши край стените. Тарас Петросян бе известил всичките си познати, че във всеки един момент има готовност да закупи нови фигури, стига да му бъдат предложени, и да ги добави в колекцията си. Бе дал да се разбере, че цената няма значение — за шахматна фигура той винаги бе готов да наддава до момента, в който конкуренцията се откаже.
Съществуваше, разбира се, един определен шахматен комплект, от който той особено се интересуваше. След падането на Съветския съюз, последвано от атаките на 11 септември и нахлуването на американски войски в Ирак — всички тези събития всъщност се случиха в рамките на някакви си десет години, — всеки по света, който се нуждаеше от незабавна финансова инжекция, можеше да я получи от Тарас срещу фигура от шаха Монглан, стига да можеше да му я предложи в замяна.
Когато руското правителство се обърна срещу частните предприемачи, вторият ми баща набързо се отърва от бизнеса си в Русия и замина за Лондон. Мисията по събирането на шаха обаче остана незасегната от промените — Тарас и неговият „партньор в сянка“ продължиха методично да я изпълняват. И със сигурност се приближаваха до целта си.
Убеден съм, че преди две седмици, точно преди убийството на Тарас Петросян в Лондон, нещо, което той и партньорът му търсеха, е било изнесено от Багдад.