— Боя се, че май наистина те бях подценила, господинчо — усмихна се Кий и поклати глава, сетне топло го потупа по ръката. — Какво детство, а? Отгледан от човек, който явно е бил толкова хладнокръвен и безскрупулен, че единствената причина да се ожени за майка ти е била да се докопа до теб. Ти си бил неговият законен пропуск, обяснението на иначе напълно нечестивата му мисия да се превърне в шахматен гуру на най-добрите в играта!
Сигурна бях, че Вартан веднага ще скочи срещу подобна двусмислена забележка, при това направена от жена, с която в края на краищата едва се познават, а и която никога не е и виждала Тарас Петросян. Наместо това той се усмихна и отвърна:
— Изглежда, аз също съм те подценявал.
Имах обаче още един въпрос — беше дълбал съзнанието ми през цялото време, докато слушах историята на Вартан. Въпрос, който бе накарал кръвта ми отново да затупти силно зад очните ябълки. Усещането се изостряше допълнително от непрестанното монотонно бръмчене на самолетния двигател.
Не бях много сигурна как точно да се насиля да задам въпроса си.
Изчаках момента, в който Кий отиде да поеме отново управлението от автопилота и да провери местоположението ни. После си поех дълбоко въздух.
— Доколкото разбирам — обърнах се към Вартан, а гласът ми потреперваше, — ако мисията на Петросян и Базил Ливингстън е била да съберат колкото се може повече фигури от шаха Монглан, то в това число би трябвало да влиза и фигурата, която ти и баща ми сте видели в Загорск, нали така?
Вартан кимна и се вгледа внимателно в мен. После направи нещо напълно неочаквано. Взе ръката ми в своите, наведе се и ме целуна по челото, сякаш бях малко момиченце. Почувствах топлината на кожата му, докосваща моята в две точки, сякаш бяхме свързани в обща електрическа верига. После, доста неохотно, Вартан ме пусна.
Бе ме хванал толкова неподготвена, че почувствах как гърлото ми се сви и очите ми се напълниха със сълзи.
— Трябва да ти разкажа всичко — каза шахматистът тихо. — В крайна сметка затова сме тук. Сигурна ли си, че можеш да го понесеш точно сега?
Не бях сигурна, но кимнах утвърдително.
— Турнирът в Москва, мачът между мен и теб… Тогава бях още дете, не разбирах какво всъщност става. Но оттогава доста мислих и стигнах до извода, че единствената причина за организирането на този мач е била необходимостта двамата с баща ти да бъдете примамени в Русия. Иначе никога не биха могли да накарат баща ти да стъпи на руска земя доброволно. Майка ти го пазеше. Сега разбираш ли?
Разбирах. Прииска ми се да пищя и да си скубя косата. Знаех, че думите на Вартан удариха точно в целта. Знаех какво точно означават.
В известен смисъл аз бях убила баща си.
Ако не беше детинското ми увлечение да стана най-младият гросмайстор в света, ако не беше застаналата пред очите ни златна възможност да постигнем тази цел, баща ми за нищо на света не би се върнал в родината си.
От това се бе страхувала майка ми.
Затова след смъртта на татко ме накара да се откажа от шаха.
— Днес, когато знаем за Играта толкова много — продължи Вартан, — всичко си идва на мястото. Всеки участник в нея тогава със сигурност е знаел кой е баща ти: не просто великият гросмайстор Александър Соларин, но и значим играч, съпруг на Черната царица. Вторият ми баща го е примамил в Русия, за да му покаже, че с Ливингстън притежават важната фигура, може би и с надеждата да опита да сключи с баща ти някаква сделка…
Вартан млъкна и ме загледа така, сякаш му се искаше да ме вземе в прегръдките си и да ме утеши. Но неговото изражение също беше толкова разстроено, че май той самият се нуждаеше от утешаване.
— Екси, нима не разбираш какво означава всичко това? — попита той. — Баща ти е бил пожертван, но аз съм бил стръвта, с която са ви подмамили да влезете в капана!
— Не, това не е вярно — отвърнах аз и сложих длан върху ръката му точно както Кий бе сторила одеве. — Исках да те победя, да стана най-младият гросмайстор в света, точно както си искал и ти. Тогава сме били просто деца, Вартан. Как да предположим, че онова, което се е случвало, е било нещо повече от обикновена игра? Ние нямаше да знаем нищо дори днес, ако Лили не ни беше разказала всичко!
— Е, днес отлично знаем как са стояли нещата тогава — каза Вартан. — Но със сигурност е трябвало да се досетя и по-рано. Преди месец Тарас Петросян ме повика в Лондон. Не се бяхме виждали с години, от времето, когато емигрира. Организирал някакъв голям турнир, искаше да участвам в него. Навярно за да си гарантира присъствието ми, той не се сдържа и ми припомни, че ако не била неговата щедрост по отношение на моето обучение през всичките години, през които изпълнявал ролята на мой баща, никога нямало да спечеля гросмайсторската титла. Всъщност каза ми право в очите, че съм му длъжник. Но малко преди турнира, веднага след пристигането ми в хотел „Мейфеър“, където живееше, установих, че той има наум нещо съвсем друго, нещо много по-важно, което трябва да изпълня, за да му се „отплатя“. Не ставаше дума просто да играя в някакъв си турнир. Той ме помоли да му направя една услуга. После ми показа писмо, което получил от майка ти…