Продължавах ли да съм в компанията на Нокомис великолепната, трябваше да свиквам да лежа върху сакове. Нашият „чартър“ до Анкоридж се оказа товарен самолет без седалки.
— Най-доброто, което успях да уредя за толкова кратко време — беше обяснила Кий.
Самата аз бях притисната от всички страни от сандъци, овързани с мрежи от рибарска корда. Молех се само да не се освободят и да започнат да се подмятат насам-натам.
Полетът мина без премеждия, но беше дълъг. Много, много дълъг. Четири хиляди и осемстотин километра от Джаксън до Анкоридж, само с една спирка в Сиатъл — там разтоварихме нещо, натоварихме друго и презаредихме с гориво самолета, а пък ние самите хапнахме. Всичко дванайсет часа. Аз обаче бях сто процента сигурна, че на никого не му е минало и през ум да ни следи — не и на подобен на пръв поглед безсмислен преход.
Кацнахме на международното летище в Анкоридж точно преди съмване. Вартан и аз спяхме дълбоко сред сандъците и дори не усетихме докосването на колесника до земята. Кий ни събуди и поръча да грабваме саковете — това вече й ставаше нещо като навик. Тя поблагодари на пилотите, които ни бяха докарали, после прекосихме пистата, а в края й ни чакаше товарен бус с надпис „Езеро Худ“.
Докато пресичахме самолетния хангар, Кий обясни:
— Можехме да излетим и от някое по-малко летище. Аз обаче избрах езерото Худ не само защото е най-удобно за нас, предвид посоката, в която се отправяме — и тя многозначително повдигна едната си вежда към Вартан, — но и защото това е най-натовареното летище за хидроплани в света. Всъщност е оборудвано за всякакъв тип летателни машини. През 40-те години на XX век, още през войната, прокопали канал, който свързва езерото Худ с езерото Спинард. До 70-те години вече били построили писта, дълга 670 метра и няколко допълнителни свързващи езерата канали, така че сега разполагат с достатъчно място да поемат всякакви машини — и стандартни, които кацат на твърда земя, и амфибии, и хидроплани, дори самолети, кацащи върху ски на снега през зимата. Нали се сещате, че ние много зависим от прогнозата за времето — никога не се знае дали ските няма да се окажат много полезни! Обадих се по радиото на летището — добави тя. — Приготвили са напълно Беки и тя вече ни чака — пусната е на вода и е готова за полет.
— Беки ли? — попитах. — Мислех, че предпочиташ Офелия.
Кий се обърна да обясни на Вартан:
— Заводите „Де Хавиланд“ произвеждат най-добрите малки самолети за далечни полети. Кръщават различните модели на разни животни — „Катерица“, „Елен“… Моят самолет в Скалистите планини се казва Видрата Офелия. Беки пък, с която ви предстои да се запознаете, е Бобър — първокласен многофункционален самолет за далечни полети. На което и летище да отидете, дори на пистата да има спрели скъпи частни самолети „Лиърджет“ или „Чесна“, опитните пилоти винаги биха избрали самолет като Беки. Последната причина да реша езерото Худ да бъде изходна точка на нашия полет е фактът, че там най-лесно ще се слеем с тълпата — добави накрая Кий.
Нокомис може и да беше нетърпима, но определено мислеше за всичко.
В този момент обаче аз се сетих за нещо, за което не бях помислила предварително. Коментарът на Кий ми го подсказа.
— Как така „пусната на вода“? — попитах. — Стори ми се, снощи ти спомена за излитане от твърда земя.
— Даа — проточи Кий и стрелна с поглед мрачната физиономия на Вартан. — Съгласна съм, обикновено така се прави, когато се лети до земите, които ни интересуват — стандартен полет и кацаш на твърди гуми, предназначени за тундрата. Аз обикновено така постъпвам. Но вече ви казах, че целият ни сценарий изисква много повече усилия от обикновеното планиране. С две думи, боя се, че на края на нашия „царски път“ ни чака кацане сред вълните.
Слънцето се бе издигнало високо над езерото Худ, а Кий внимателно проверяваше горивото, преглеждаше буталата и резервните резервоари. После ни накара да облечем спасителните жилетки и претегли и трима ни заедно с целия багаж, за да може да направи окончателните изчисления за необходимото количество гориво.
Най-после ни освободиха от кея, придвижихме се напред по канала и зачакахме разрешение за излитане. Виждах как водата се пени и залива въздушните възглавници, на които бе стъпил самолетът. Най-после Кий се обърна и обясни: