А сините воали не просто защитаваха двамата мъже от непостоянния климат в пустинята и в планините. Докато ги носеха, пътниците си оставаха дакил-ак — хора под закрилата на амазигхите, или берберите, както ги наричаха арабите.
По време на хилядите километри път, който в по-голямата си част минаваше през ненаселени територии, Шарло и Шахин бяха получили от амазигхите много повече от храна и отпочинали коне за смяна. Бяха получили и информация. Тя беше достатъчна двамата мъже да променят първоначалния си маршрут на север към морето. Шарло и Шахин бяха свили на запад, към планините.
Имаше само една страна, в която синът на Шахин и спътничката му може да са били отведени — Мароко. А там само един човек можеше да им помогне да ги освободят — един велик суфитски мъдрец. Стига да успееха да го открият. Името му беше Стареца от планината.
Високо на стръмния склон Шарло дръпна юздите на коня и спря до своя спътник. Свали индиговия литам и го прибра в торбата на седлото. Шахин бе сторил същото. Бяха твърде близо до Фез и трябваше да бъдат предпазливи — някой можеше да ги забележи. Воалът, който ги бе пазил в пустинята и в планините, бе опасен тук, от другата страна на Атласките планини, в земите на сунитите.
Двамата мъже се взряха в обширната долина, сгушена сред високи върхове. В краката им кръжаха птици. Тук, на това вълшебно място, по невиждан начин се сливаха много и различни води — потоци, водопади, извори, реки. Ниско долу, потънало в зеленина, се ширеше море от боядисани в искрящо зелено керемидени покриви, които блестяха на косото зимно слънце. Град, потънал във вълните на времето.
Това беше Фез, свещеният град на мурафа — истинските наследници на Пророка. Свещено място и за трите клона на исляма, но най-вече за шиитите — тук, в планината, се намираше гробницата на Идрис, праправнук на дъщерята на Пророка Фатима и първият от рода на Пророка, достигнал магреб — западните земи.
Мароко бе земя с велика красота, криеща мрачни прокоби.
— Една пословица на тамазигт, езика на кабилите — обади се Шахин, — гласи: Aman d’Iman — водата е живот. Водата обяснява дълголетието на Фез, едновременно град и свещен фонтан. Наоколо има много древни пещери, прокопани от водите, криещи древни тайни. Те са идеално място да скрием онова, което сме дошли да търсим. — Той замълча, сетне добави тихо: — Сигурен съм, че синът ми е тук.
Двамата мъже седяха пред потрепкващите пламъци на огъня, накладен пред една пещера високо над Фез, където се бяха подслонили за през нощта. Шахин бе оставил настрана своята пръчка талак — знака на принадлежността му към благородниците, които имаха право да бият барабани. Бе свалил и украсените с ресни ремъци от козя кожа, които туарегите носеха кръстосани през раменете си. Двамата вечеряха със заека, който бяха уловили и сготвили.
Но между тях сега, както и през цялото им пътуване, лежеше нещо недоизказано, което се криеше под повърхността и шептеше като движещите се пясъци на пустинята.
Шарло вече знаеше, че не е загубил напълно ясновидската си дарба, но и че не е в състояние да я контролира. Докато прекосяваха пустинята, той често бе усещал Всевидението да го дърпа като парцалив бездомник, хванал края на бурнуса му. В такива моменти той можеше да каже на Шахин кой от търговците на пазара заслужава доверие и кой е твърде алчен, кой има жена и деца, за които да се грижи, и кой се готви да им забие ножа. Такива неща предвиждаше лесно, така лесно, както беше още от рождението му насам.
Но за какво можеше да послужи такава непостоянна и ограничена дарба предвид сложността на задачата, която им предстоеше? Всеки път, когато се опиташе да разбере къде е синът на Шахин, Всевидението му се сблъскваше с някаква преграда. Не че не можеше да види нищо, но видението приличаше на оптическа измама, на оазис с палми, който зърваш в пустинята, но знаеш, че в него няма вода. Когато помислеше за момчето Каури, пред очите на Шарло се мяркаше блещукащо видение, но той знаеше, че то не е истина.