Бях презаредила батериите с малко храна и това навярно бе причината да ми хрумнат някои мисли, за които не се бях сещала преди.
На първо място фактите бяха показали, че и Леда, и Еремон знаеха повече за тази тайнствена вечеря, отколкото ми казваха. Единият ме бе докарал дотук, а другият ми бе оставил храна, така че явно и двамата са знаели отлично точното време, по което ще пристигна в ресторанта, както и факта, че няма да съм имала възможност да ям междувременно. И това не беше всичко.
Докато се занимавах снощи с огньовете, бях твърде изморена, за да следя внимателно забележките на Леда за Родо: как вдигнал скандал, когато разбрал, че съм напуснала Вашингтон, без да се обадя, как се държал с останалите от екипа като с роби по време на отсъствието ми, как организира мистериозна вечеря за някакви „важни клечки“ от правителството и само аз от всички трябвало да присъствам на нея, за да му помагам. Как настоявал Леда да остане в ресторанта предната вечер и да ме чака да се върна, „за да ми помогнела с огньовете“.
После пък всичко от тази сутрин… Едва бях пристигнала в Кенуд с продуктите, и Еремон почти в същия миг ме върна обратно в ресторанта.
Какво ми бе казал Родо след разправията ни тази сутрин? Миг преди да затръшне вратата зад гърба си? Беше ме уверил, че не става нищо тайнствено, така че няма защо да се тревожа и че вече закъснявам за работа. Както и че Еремон ще ми обясни по пътя всичко, което трябва да знам.
А какво ми бе съобщил Еремон? Първо, че Родо не бил организаторът на вечерята — тя била поръчана „отгоре“. Това при положение, че едно от нещата, които шефът ми най-много мразеше, беше нещата да бъдат извън неговия контрол. Второ, че на вечерята навярно ще присъстват високопоставени лица от Близкия изток, както и че нивото на сигурност на събитието ще бъде високо. Както и че самата вечеря е организирана всъщност от най-висшите ешелони на властта във Вашингтон.
А, да, и че самият той, Еремон, е влюбен в Леда Лебеда.
Всичко това ми изглеждаше като тактика за заблуда на противника, като хвърляне на прах в очите, така че вниманието ми да се отвлече от някаква друга атака, която ще ме изненада в гръб. Сега не беше моментът да губя от поглед общата картина, нито пък да пропадам в бездната на шахматната слепота. Не и тук, в избата, където само можех да чакам ударът да се стовари върху ми.
Тогава проумях.
По кое време тази сутрин се скарахме с Родо? Точно кога той хвърли баретата си на пода, кога започна да бърбори на баски и изчезна от очите ми? Тази случка не беше ли свързана с онова, за което Леда и Еремон само бяха намекнали, без да ми го кажат направо?
Не въпросът ми за партито тази вечер бе разгневил Родо. Той бе избухнал в момента, в който поисках да знам откъде е разбрал за другото парти, онова в Колорадо? Точно след като му бях съобщила, че съм карала през снежна буря, за да се върна навреме. След като бях поискала да знам как е разбрал къде съм.
Още в Колорадо, макар и за кратко, се замислих за това какво може би ме очаква занапред, но тогава не бях схванала още най-важното. Сега то направо щеше да ми избоде очите.
Каквото и да се случеше тази вечер тук, в избата, то щеше да представлява следващият ход в Играта.
Тактика и стратегия
„Докато стратегията е абстрактна и се стреми към дългосрочни цели, то тактиката е конкретна и се състои в това да прецениш кой е правилният ход в дадения момент.“
„Тактика е да знаеш какво да направиш, когато нещо може да бъде направено.
Стратегия е да знаеш какво да направиш, когато нищо не може да бъде направено.“
Повторението е майка на знанието, както би се изразила Кий.
Бях прекарала половината си живот да се упражнявам да готвя пред грамадните пещи с дърва и откритите огнища на чичо ми в Монток Пойнт, Лонг Айлънд. Сега зад гърба ми бяха още почти четири години допълнително чиракуване в „Суталде“ под строгия, понякога и арогантен поглед на баския Бонапарт — мосю Бужарон.
Човек би помислил, че поне що се отнася до готвене, вече ще съм в състояние да отлича истинското блюдо от простото шарлатанство.