Въпреки това допреди миг все още не ми бе хрумнало, че в целия сценарий има нещо гнило. Разбира се, на главата ми бяха разни въпроси от рода на сериозно недоспиване и недояждане, бурни скандали и агенти от тайните служби. Но първата улика, която трябваше да ми подскаже отдавна, че нещо гнило все пак има, беше самото мешуи.
За набитото око нещата бяха очевидни. На пръв поглед шишът си се въртеше нормално, по часовниковата стрелка, огънят, който бях стъкнала, осигуряваше стабилна, постоянна температура, самото въртящо се агне бе вдигнато на точното разстояние над пламъците, така че при въртенето се нагряваше равномерно от всички страни. Липсваше обаче съд, в който да се стича мазнината. Стопената мазнина от месото трябваше да капе в пълен с вода съд под агнето, а после сосът да се използва отново за заливане на месото. Вместо това тя от часове се стичаше върху камъните на огнището и загаряше в черна гадна маса. Почистването после щеше да бъде смъртоносно трудно.
Никой от майсторите готвачи не би оставил месото да се пече така, най-малко пък Родо. Като го видеше, той определено щеше да се вбеси. Леда от своя страна, дори и да имаше достатъчно сила да нагласи месото, не беше готвачка. Някой все пак беше свършил работата по този начин, тъй като от агнето нямаше и следа, когато аз си тръгнах оттук нощес.
Дадох си дума, че ще разнищя докрай тази работа веднага щом Родо се появи. Междувременно придърпах най-голямата керамична съдина, която намерих, и я нагласих под агнето. Налях вътре малко вода, приготвих и специалната лъжица за заливане.
Странното разполагане на месото на скарата ме накара да си спомня едно друго огнище, което бях оставила наскоро зад гърба си в Колорадо. Струваше ми се, че всичко там се е случило преди векове. Това пък ме подсети за уговорката ни с Кий — да й се обадя в понеделник, за да ми каже какво е успяла да научи около изчезването на майка ми.
Никога не знаех къде точно се намира Кий в даден момент, но тъй като тя работеше обикновено на много отдалечени места, имаше навик винаги да държи включен сателитния си телефон. Тъкмо щях да посегна за мобилния, и се сетих, че Сикрет Сървис ми го бяха конфискували.
До входа на ресторанта, точно зад бюрото на метр д’отела, имаше телефон, от който можеха да се провеждат междуградски разговори, така че се запътих нагоре по стълбите да се обадя. Щях да платя с кредитната си карта. Не се притеснявах от това дали момчетата от Сикрет Сървис ще ме чуят, нито дали ще запишат разговора, макар че те със сигурност вече бяха наслагали микрофони навсякъде из ресторанта. Двете с Кий бяхме усъвършенствали нашия таен език още като деца. Понякога дори беше трудно да се разбираме една друга.
— Кий вика Земята — бяха първите й думи. — Чуваш ли ме? Говори сега или замълчи завинаги.
Това беше паролата, с която Кий разбираше дали се обаждам аз и дали мога да говоря спокойно.
— Чувам те — отвърнах. — Макар че през едното ухо влиза, през другото излиза.
Това означаваше, че наоколо има чужди хора, които могат да чуят какво си приказваме.
— Какво ново? — продължих.
— Познаваш ме — каза Кий, — търкалящият се камък мъх не хваща, дето се вика. Но времето със сигурност минава бързо, ако си прекарваш весело.
Това значеше, че Кий е напуснала Колорадо със стария си малък самолет „Видрата Офелия“ и вече се е върнала при работата си в националния парк „Йелоустоун“ в Уайоминг, където работеше по заместване още докато учеше в гимназията и в колежа. Кий изучаваше геотермалните характеристики на различните геологически образувания в парка — гейзери, ями с термична кал, вулканични пукнатини в земната кора, наречени фумароли. Всички те се подхранваха от магмата дълбоко под йелоустоунската калдера, врящия котел, създаден някога от древния супервулкан, който сега спеше на километри под земната повърхност.
Когато не се мотаеше насам-натам с шантавия си самолет, Кий участваше в разни весели събития като това, при което майстори пилоти се забавляваха в опит да кацнат върху топящ се айсберг. Но иначе тя беше един от водещите специалисти по термална физика. Напоследък все повече я търсеха, особено във връзка с нарастващия брой „горещи“ геологически точки на планетата.
— Как са нещата при теб? — попита Кий.
— Познаваш ме — подхванах аз познатата парола, — от трън, та на глог. Проблемът на готвачите е в това, че твърде много обичат огъня. Какво да се прави, такава ми е работата, да изпълнявам заповеди. Нали знаеш: „Те не трябваше да отвръщат, /те не трябваше да питат, /те трябваше единствено да се подчинят и да умрат…“