Докато агентът беше с гръб, Родо ме приближи и изсъска:
— Надявам се да не те накарат да съжаляваш, задето си посмяла да използваш телефона — после добави високо: — Е, добре, Пепеляшке, бързо долу да нагледаш нашето агне!
— Май предстои да се занимаваш с овце — промълви Кий полугласно в ухото ми. — Ще ти пратя по мейла бележките си за Ботаническия клуб и резултатите от последните геотермални изследвания. Вярвам, че ще ти се сторят забележителни.
И тя затвори.
Разбира се, Кий никога не използваше електронна поща. Думите й означаваха просто че ще ми се обади пак възможно най-скоро. Кога ли щеше да бъде това?
Последвах Родо по стълбите към избата, но не можех да прогоня от съзнанието си два въпроса.
Какво се бе случило на тайнствената среща в Денвър?
Дали Нокомис Кий е попаднала на следите на майка ми?
Родо вдигаше големите пилета едно по едно над пламъците и ги освобождаваше от омотаните около тях конци. За разлика от мешуи пилетата не се нуждаеха от сос, с който да бъдат заливани. Те щяха да се приготвят по метода на Родо за сухо изпичане. Всяко пиле бе внимателно подсушено отвън и отвътре, посолено с каменна сол и после здраво стегнато и опаковано в специалното приспособление, измислено от Родо — малка клетка от кръстосана тел, завързана после с връв към шиш, поставен хоризонтално над огъня. Така пилето се люлееше свободно над пламъците — шишът лежеше на две здрави куки, зазидани в камъните отстрани на пещта. Топлината от въглените въртеше пилето първо в посока, обратна на часовниковата стрелка, а после и по часовниковата стрелка в едно непрестанно движение, подобно на махалото на Фуко.
Приключих със заливането на агнето и по заповед на Родо се качих пак горе да донеса останалите продукти. Там видях, че се е наложило мрачните охранители от моста да посвършат някои неща, които съвсем не бяха работа на Сикрет Сървис. Точно до вратата беше нареден голям куп кутии и върху всяка от тях бе сложен печат, определено официален. Родо не беше от хората, които биха се лишили от малко допълнителна помощ, но това си беше жив абсурд.
Преброих кутиите — трийсет, точно както Родо ме бе предупредил. После заключих външната врата, както ми бе заповядал, и се заех с пренасянето на храната долу, при Повелителя на избата.
Повече от час работихме, без да разговаряме, но това си беше в реда на нещата. В кухнята на Родо винаги се работеше в пълна тишина. Действаше се чисто, прецизно, с внимание към подробностите. Аз лично се нуждаех точно от такава професионална прецизност — беше като при игра на шах. При обичайната работна вечер в „Суталде“, когато в кухнята имаше десетки работници, единственият звук, който се чуваше, беше мекото потропване на ножовете, кълцащи зеленчуци. Само от време на време по интеркома долиташе приглушеният глас на оберкелнера или на сомелиера, когато някой от двамата даваше поръчка от главния салон горе.
Днес за щастие цялата предварителна обработка на храната вече бе извършена у Родо, иначе двамата с него никога нямаше да смогнем навреме за вечерята. Още не бях свалила всички кутии долу, а Родо вече бе пуснал в съда с мазнина от агнето куп миниартишок, мънички виолетови и бели патладжанчета, съвсем млади жълти и зелени тиквички, както и минидоматчета — приличаха на изсипали се от някакъв рог на изобилието.
Не можех да спра да питам как ще се справим със сервирането само двамата. Понеделниците, когато ресторантът беше затворен, бяха дни за обучение на келнерите. Те се учеха да подреждат правилно сребърните прибори и чашите, както и как да постъпят, ако някой от гостите (никога не ги наричахме „клиенти“) разлее питието си или част от соса върху покривката. Ако това се случеше, дори и гостите още да не бяха приключили с храненето, масата мигом биваше обкръжавана от десетина келнери и помощник-келнери, които светкавично разчистваха всичко. Без да притесняват гостите, те махаха мръсната покривка и постилаха чиста, после нареждаха обратно всичко точно както си е било, поставяха правилните напитки и блюда пред всеки гост. Всичко ставаше като с магия. Родо им засичаше време с хронометър — цялото действие трябваше да се извърши за четирийсет секунди.
Да наблюдавам как Родо се движи безмълвно между пещите, как, без да обели дума, ми възлага задачи — това само по себе си беше обучение, което не можех да получа в никое учебно заведение. Това трябваше да бъде видяно. А само истински професионалист със сериозен опит можеше да бъде в състояние да изпълни любимото мото на Кий — повторението е майка на знанието.