Английското протестантско гробище, Рим
21 януари, 1823 г.
„Английската Мария“ стоеше изправена в лютивата мъгла до каменната стена в сянката на гигантската египетска пирамида гробница на римския сенатор Гай Цестий, строена преди две хиляди години. Облечена в сиво, с обикновена пътническа рокля и шапчица, тя наблюдаваше как малката урна бе положена в плиткия гроб. Беше застанала настрани от останалите опечалени, и без това едва ги познаваше.
Колко подходящо, помисли тя, прахът на Пърси Шели да бъде положен тук, на това древно свещено място, в този специален ден. Авторът на „Освободеният Прометей“ си оставаше главният Поет на огъня, нали така? А днес, 21 януари, беше любимият празник на Мария — празникът на света Агнес, светицата, която не можела да бъде убита чрез огън. Дори в момента очите на Мария се насълзяваха, но не от студ, а от множеството малки огньове, накладени по Авентинския хълм в чест на древната мъченица. Димът им се смесваше с влажната мъгла, издигаща се от низините на Тибър. В Англия бе прието предишната вечер, в навечерието на празника на света Агнес, младите момичета да си легнат гладни, надявайки се в своя пост да зърнат насън бъдещите си съпрузи, както става в известната романтична поема на Джон Кийтс.
Мария дълго бе живяла в Англия и познаваше английските обичаи, но самата тя не бе англичанка, макар едва седемнайсетгодишна да бе известна като pittrice Inglese — „английската художничка“, — още от времето, когато я приеха в Академията на изкуствата във Флоренция. Всъщност Мария бе италианка, родила се бе в Ливорно преди повече от шейсет години. Чувстваше се у дома си много повече тук, в Италия, а не в Англия — родина на родителите й.
Въпреки че не бе стъпвала на това свещено място вече повече от трийсет години, Мария знаеше — може би по-добре от всеки друг тук — тайната, която лежеше под „английската“ пръст на този хълм, най-южният от седемте, издигнал се точно пред портите на някогашния Древен Рим. Защото тук, в Рим, където света Агнес бе приела мъченичеството и където празникът й щеше да се почете днес, се криеше тайна много по-древна от мощите на светицата и от пирамидата гробница на Гай Цестий. Тайна по-древна и от самия Рим.
Това място на Авентинския хълм, на което Гай Цестий бе издигнал претенциозната си пирамида във времената на Исус и на император Август, е било свещено още от най-дълбока древност. То се намираше точно на ръба на Pomerium, „линията на ябълките“ — древна, макар и невидима граница, минаваща точно пред градските стени, отвъд която auspicia urbana, официално тълкуване на божествените поличби за доброто на града, не можело да се провежда. Така наречената Auspicia, известна още като avis specio или „наблюдаване на птиците“, можела да се извършва единствено от официална група жреци, опитни в изучаването на поличбите от небето — гръмотевици и светкавици, движението на облаците, полета и виковете на птиците. Но отвъд линията Pomerium властвали съвсем други сили.
Отвъд линията започвали Horrea — хамбарите за зърно, хранещи цял Рим. На Авентинския хълм се намирал и най-известният храм на поклонниците на Церес — богинята на зърното. Нейното истинско име — Ker — означавало „растеж“ и тя деляла храма си с Либер и Либера: бога и богинята на свободата, мъжката сила и жизнеността. Те били вариант на по-древния Янус, бога с две лица, на чието име бил наречен и албанският град Янина. Там се намирало и едно от най-древните светилища на Янус. Извън официалните граници на града се провеждали двата най-големи празника в почит на Церес. Първият, feriae sementiuae, празникът на сеитбата, започвал с изгарянето на миналогодишната слама по стърнищата върху огромна клада и се отбелязвал през месеца, наречен на името на бог Янус. Вторият — cerialia, или празникът на жътвата, бил през месеца, носещ името на император Август. Рожденото име на този император било Октавиан, което пък означава „осмият“.
Древните вярвали, че огньовете, които запалят в чест на Церес в първия месец, ще предскажат онова, което ще бъде пожънато през осмия. Над нейния храм било написано: Quod severis metes. „Каквото посееш, такова ще пожънеш.“
Тайната, скрита зад тези ритуали и думи, бе много древна. Тя течеше в жилите на хората заедно с кръвта им и не се нуждаеше от законно покровителство от страна на църквата и държавата, нито от официално тълкуване — случваше се извън портите, извън града.