Ами дъщеря му от Клер Клермон, доведената сестра на Мери Шели? Клер бе влюбена в него до такава степен, че го последва неотстъпно и в Лондон, и из цяла Европа, докато най-сетне постигна целта си — роди дете на великия поет. Това бе милата малка Алегра, починала миналата година едва петгодишна.
А ето го сега този великолепен, безценен дар, тази неизразима красота — Хаидѐ, дъщеря му от Василики, дъщерята на единствената жена, която бе обичал истински. Жена, която не бе поискала нищо от него, не бе търсила у него каквото и да било, но му бе дала всичко свое в замяна.
Байрон разбираше, че това дребничко момиче пред него не е просто обикновено дете. Али паша може би бе неин баща само на думи, но Хаидѐ притежаваше неговата вътрешна сила, която Байрон бе виждал рядко и отдавна бе забравил. Сила, подобна на онази, скрита в смелите, сивооки воини паликари от албанските планини. Силата на лъва, силата на самия Али паша.
Как са успели Али паша и Васи да запазят такова присъствие на духа преди края, че да изпратят под закрилата на Байрон собствената си дъщеря и да поверят в ръцете й безценната Черна царица? Лордът се надяваше да има силата да понесе всичко онова, което, както вече му бе станало ясно, трябваше да извърши оттук нататък. Той най-добре от всички осъзнаваше предстоящия риск — риск не толкова за него самия, колкото за Хаидѐ.
Сега, когато току-що беше открил дъщеря си, беше ли готов отново да я загуби, както бе загубил останалите?
В този миг Байрон осъзна още нещо — Али паша навярно дълго бе подготвял този момент, може би още от раждането на Хаидѐ. Та нали той бе дал за име на момиченцето тайната парола, която само той и Байрон знаеха, тайното име, с което Байрон бе наричал майка й Василики. А ето че Байрон за първи път разбираше за ролята, за която дъщеря му е била избрана и може би дори обучена от самото начало.
Но каква всъщност бе тази роля? Защо Хаидѐ бе точно тук, в това палацо в сърцето на Рим, и то точно днес, на празника на огъня? Кои бяха останалите? Каква бе тяхната роля? Защо бяха примамили Байрон тук с тайните си послания, вместо да изпратят Хаидѐ при него заедно с шахматната фигура?
Дали не беше капан?
Байрон много бързо трябваше да открие каква роля бе отредена на него самия в тази голяма Игра.
Защото, ако той се провалеше сега, всяка надежда за белия отбор щеше да бъде изгубена.
Пристанище Остия, Рим
22 януари 1823 г.
Хаидѐ едва успяваше да потисне вихъра от чувства, който бушуваше в нея. Бореше се с него още от онази утрин преди няколко седмици, когато за пръв път зърна лицето на Каури, докато се взираше в тълпата под платформата на пазара за роби във Фез. Тогава осъзна, че той, противно на всички очаквания, я е открил и тя ще бъде спасена. После, вече свободна, доведоха я в екзотична чудна земя, за която дори не бе мечтала — в Рим. Представиха я на един баща, чието съществуване й се струваше точно толкова чудно и странно.
Предната нощ, изтощен от напрежението на дългото и тежко пътуване, дало отражение върху крехкото му здраве, както и поради нежеланието да остава в пренаселеното палацо, Байрон се бе оттеглил в покоя на стаите, наети от камериера му Флечър. Бяха се разбрали на следващата сутрин, още по тъмно, преди да стане време за уговорената обща среща с останалите при пирамидата на гробищата, Хаидѐ и нейният закрилник Каури да се измъкнат от палацото и да се срещнат с поета насаме.
Сега тримата крачеха по пустите улици през сребристата утринна мъгла и лорд Байрон стискаше ръката на дъщеря си. По време на бягството от Мароко, вече на кораба на път към Италия, Шахин и Шарло бяха обяснили на Хаидѐ, че Байрон е едва ли не единственият жив човек, който знае ключа към тайната на Черната царица на Али паша. Сега тя разбираше, че тази утринна среща с новооткрития й баща може би бе нейният единствен шанс да научи всичко, което толкова отчаяно копнееше да узнае.
Тримата се отдалечаваха от центъра на града, минаха край старите обществени бани и се запътиха към покрайнините, където се намираха гробищата и гробницата пирамида. По молба на Байрон двамата младежи му разказаха за това как Черната царица е била извадена от скривалището си в Албания, за пътуването на стария Баба Шемими през планинските проходи, за неговия важен разказ за създадения от Ал-Джабир шах на Тарик’ат. Накрая стигнаха и до смелостта на Али паша, до неговите последни думи и постъпки в манастира „Свети Пантелеймон“ в миговете, преди турците да нахлуят.