— Баща ми го е отгледал — продължи Каури, — той ни каза, че Шарло притежава ясновидски дар и за него е предсказано, че ще помогне да се съберат всички фигури на шаха и ще разреши тайната му.
— Но самият Шарло твърди, че майка му притежава още нещо, нещо със страховита сила — добави Хаидѐ. — Нещо, което прави цялата наша мисия да изглежда… невъзможна.
— Ако монахиня от Монглан е майка на този мъж — каза Байрон, — то съвсем не ми е нужен ясновидски дар, за да се досетя какво вие двамата имате да ми съобщите. Този Шарло, за когото говорите, смята, че двамата с майка му притежават нещо, което той току-що е узнал, че ние притежаваме. За да пренесете това нещо през планини и морета, вие двамата рискувахте живота си. Прав ли съм?
— Но как е възможно? — попита Хаидѐ. — Ако майката на Шарло със собствените си ръце е помогнала при откопаването на шахматните фигури от земята под абатството Монглан, ако сама след това е събирала негови фигури от четирите краища на света, ако е получила Черната царица лично от внука на Екатерина Велика, царя на цяла Русия, как е възможно тогава да съществува втора Черна царица? А ако съществува, как така тази, която е била притежание на суфитите бекташи, е истинската?
— Преди да опитам да дам отговор на този въпрос — отвърна Байрон, — предлагам да обърнем сериозно и специално внимание на онова, което са ни повикали тук да чуем. А и помнете кой ни е повикал! Летиция Рамолино Бонапарт, кардинал Феш, дори мадам Козуей — всичките до един хора на Църквата, а тъкмо Църквата в крайна сметка е и онази, която е помогнала фигурите на шаха да останат в християнски ръце още от времето на Карл Велики насам.
— Но, татко — каза Хаидѐ, поглеждайки към Каури за подкрепа, — това със сигурност е отговорът! Истинската причина, поради която всички ние сме днес тук! Според Шарло майка му Мирей, монахинята, е била пратена преди трийсет години при бащата на Каури Шахин в пустинята Сахара от една жена, която всъщност е нашата липсваща връзка. Името на тази жена е Анджела-Мария ди Пиетра Санта: близка приятелка на абатисата на Монглан и майка на нашите двама домакини тук — на Летиция Рамолино Бонапарт и на кардинал Йозеф Феш, макар той и сестра му да имат различни бащи. Анджела-Мария е бабата на Наполеон! Как не разбираш, татко! Те са от противниковия отбор!
— Дете мое — Байрон притегли момичето към себе си и го прегърна, — цялата тази работа с двата противникови отбора няма никакво значение. Важен е самият шах, силите, които се крият в него, а не тази идиотска Игра. Затова суфитите толкова дълго са се борили да съберат фигурите и да ги върнат в ръцете на онези, които ще ги пазят и никога няма да използват силата им за лични цели, а само за всеобщото добро на всички хора.
— Според Шарло — настоя Хаидѐ — ние сме от отбора на Белите, а те — на Черните! Но аз пък смятам, че Шарло и Шахин са на наша страна.
Пирамидата, Рим
22 януари 1823 г.
Само една мъждива лампа гореше в криптата, където на следващата сутрин след погребението на Шели се бяха събрали всички. Мястото бе предложено от Летиция Бонапарт. Всичко друго във вътрешността на огромната пирамида тънеше в мрак. Това беше първото удобно място, откак бяха напуснали Фез, където Шарло можеше да помисли спокойно.
Летиция обясни, че поканила събралите се тук, защото художничката мадам Козуей разполага с важна информация, която иска да сподели с всички. А какво по-добро място за среща от същата тази пирамида, скрила ядрото на тайната, която Мария се бе съгласила да сподели след толкова години.
Мадам Мер запали свещниците, които бе донесла, и ги нареди край надгробния камък на сенатора Гай Цестий. Сенките по високия извит таван на криптата заиграха на примигващата светлина.
Шарло огледа лицата на осмината, които Летиция Бонапарт и брат й бяха повикали в Рим по заръка на Шахин. Едва сега разбираше, че всеки от тях е с жизненоважна роля — и Летиция, и брат й кардинал Феш, и Шахин, и синът му Каури, и лорд Байрон, и художничката мадам Козуей, и самият Шарло, и Хаидѐ.
Знаеше, че вече няма нужда от допълнителна информация, за да осъзнае колко сериозна е опасността, надвиснала над всички. Преди няколко дни на пазара във Фез ясновидският му поглед бе възвърнал пълната си сила — това бе толкова неочаквано, едновременно вълнуващо и страшно, сякаш изведнъж се бе озовал под метеоритен дъжд. Бъдещето и миналото отново му бяха станали най-близки спътници, в съзнанието му се въртеше въртележка от десетки хиляди блестящи искри като онези високо в нощното небе.