Важно е да имате тази предварителна информация. Защото по-късно се оказа, че чрез Орлеанския дук моят съпруг без мое знание е открил нещо, свързано с велика тайна, заровена преди почти хиляда години в земите на Франция. Тайна, която предстоеше да изплува отново скоро след онази сутрин преди трийсет години, когато двамата за първи път пристигнахме във Франция.
Помня този ден. Беше неделя, трети септември 1786 година, златна утрин. Ние с Ричард излязохме на разходка из известния парижки пазар за зърно — огромна ротонда, в която се продаваха пшеница, грах, ръж, леща, овес и ечемик. По-късно тя изгоря, но тогава бе известна като една от най-красивите сгради в Париж — с извити стълбища, огромен величествен купол с оберлихт, който заливаше всичко със слънчева светлина и правеше ротондата да изглежда като приказен замък, плуващ в небесата.
Там, сред тази вълшебна сребриста светлина, двамата срещнахме човека, който скоро щеше да промени всичко за мен. Но в онзи отдавна отминал момент не можех да предвидя начина, по който моят живот и животът на семейството ми тотално ще се измени вследствие от събития, които тогава едва назряваха.
Американският художник Джон Тръмбъл бе пристигнал в Париж с един свой приятел — висок, блед мъж с медноруса коса, в чиято квартира на Шан-з-Елизе бе отседнал самият Тръмбъл. Скоро разбрахме, че този мъж е делегат във френския двор от страна на новата американска република, държавник, чиято слава скоро щеше напълно да затъмни нашата с Ричард. Името му бе Томас Джеферсън.
По всичко личеше, че господин Джеферсън е във възторг от сградата на зърнения пазар — сипеше похвали за прекрасната архитектура и развълнувано говореше за нея, когато Джон Тръмбъл спомена работите на брат ми Джордж, член на Кралската академия в Лондон.
Господин Джеферсън настоя да придружава мен и Ричард през целия ден. Следобеда четиримата прекарахме сред природата до замъка Сен Клод, където обядвахме. После всички си отменихме плановете за вечерта и вместо това отидохме заедно в Монмартър и посетихме откритата градина на Руджиери — семейство пиротехници, които предлагаха великолепно шоу с фойерверки. Изпълниха пиесата „Триумфът на Вулкан“ — в нея се разказваше за тайните на този велик обитател на подземния свят, когото древните гърци наричали Хефест, бог на ковачите.
Изглежда, това екстравагантно представяне на тайните на отвъдния свят беше причината съпругът ми Ричард да заговори открито с господин Джеферсън за големите пирамиди и храмове на огъня, които бяха построени из парковете и общодостъпните градини край Париж по образец на истинските паметници в Египет. Такива имаше например в парка Монсо — притежание на нашия френски покровител Орлеанския дук. Съпругът ми споделяше силния интерес на дука към тайни и скрити сфери.
Джеферсън беше наследил от Бенджамин Франклин поста емисар на Америка във Франция. Пак от Бенджамин Франклин пък Орлеанският дук бе наследил поста Велик магистър на парижките масони. Техните тайни ритуали на посвещение често се провеждали сред изкуствените пещери и класически изработените руини в парковете на дука.
По-интересно за Джеферсън обаче се оказа едно друго споменато от Ричард мистериозно място. То бе градина по пътя за Версай, сравнително далеч от Париж, и бе създадено от близкия приятел на дука Никола Расин дьо Монвил. Онази вечер съпругът ми ни разказа, че според дука в онази градина с площ от деветдесет акра и изпълнена със странни тайнствени символи, е скрита тайна, древна като самите пирамиди. Наистина, градината се гордееше и със собствена пирамида — точно копие на тази, в която сме се събрали днес. Операта на Моцарт „Вълшебната флейта“ била изпълнявана в нея.