— Но какво ще кажете за градове, чийто строителен план следва формата на кръга? Такива са например Виена, Карлсруе, Багдад? — попитах аз.
Въпросът ми получи най-неочакван отговор, тъй като точно в момента, в който го зададох, двамата минавахме през стара липова гора, долните клони на дърветата се разтвориха и пред очите ни се издигна кулата. Аз и Джеферсън спряхме, останали без дъх от възхита.
Това бе Colonne Detruite — Разрушената колона, както я наричаха. Тя често била описвана от онези, които са я виждали, често била рисувана или изобразявана върху гравюри. Но нищо не може да се сравнява с реалното впечатление, което човек изпитва, когато най-неочаквано се натъкне на тази постройка, издигната сред гората.
Всъщност това бе къща, построена под формата на колона — гигантски, прекрасен, сметановобял стълб, висок почти 25 метра, със заострен връх, който изглеждаше така, сякаш е бил ударен от гръм и е разцепен на две. От всички страни имаше прозорци с квадратна, правоъгълна или овална форма. Влязохме и видяхме, че обширното централно вътрешно пространство е заето от гигантско спираловидно стълбище, което се издигаше сякаш към небесата. По перилата висяха кошници с екзотични парникови цветя и диви лози.
Заизкачвах се по стълбата, Джеферсън ме следваше. Възхищавахме се на оригинално организираното вътрешно пространство. Кръглият под на всеки етаж бе разделен на овални стаи, а между тях бяха поместени салони с ветриловидна форма. Имаше два етажа, които бяха под равнището на земята и тънеха в мрак, както и четири надземни с прозорци по всички стени. Най-горният етаж представляваше конусовиден таван с огромен оберлихт, през който към всички по-долни етажи струеше сребриста светлина. Докато се изкачвахме, през прозорците виждахме пейзажите наоколо — пирамидата, готическите руини, храмовете на различни богове, китайския павилион и татарската палатка. През цялото време мълчахме.
— Изключително — промълви най-после Джеферсън след края на обиколката и слязохме отново на най-долния етаж. Сякаш се бяхме върнали обратно на земята. — Точно като кръглите градове, за които ме питахте, но повече прилича на цитадела, на крепост — онази крепост, тъй като тази „разрушена“ постройка тук е на седем етажа — точно като библейската кула, която всъщност е строена, за да бъде олтар, да се превърне в стълба към Бога.
— Цялото ни днешно пътуване ми се струва символично — съгласих се аз. — От гледна точка на художника то изглежда като разказ, изрисуван върху земята: историята на Вавилон, описана в Библията. Легендарна история — всичко започва с това, че градът е наследник на Божествената градина на реките Тигър и Ефрат: Раят, повторен във Висящите градини на Вавилон, едно от Седемте чудеса на света. Освен това градът е обвързан неделимо с четирите основни елемента. Първо е Земята, символизирана от магическия квадрат, основата на пирамидата, описана сега от вас. Следват двете идентични библейски катастрофи — разрушаването на Вавилонската кула, символизираща Въздуха, небето, езика, гласа, и великият Потоп, белязан от знака на Водата. А накрая, разбира се, е Апокалипсисът, окончателното разрушаване на един някога велик град. Всичко свършва в Огъня.
— Наистина — съгласи се Джеферсън. — В Книга Откровение на Йоан, когато Вавилон, Раят на Изтока, бъде унищожен, той ще бъде заменен от друг магически квадрат. Неговата схема ще бъде дванайсет на дванайсет и той ще се спусне от Небето. Ще бъде новият Йерусалим.
Мария Козуей завърши историята си. Тя огледа останалите в криптата и наведе глава, потънала в размисъл. Дълго време никой не продума.
Хаидѐ бе разбрала, че в разказаната история имаше нещо необичайно. Момичето хвърли поглед към Каури, изправил се до нея, и той кимна в знак на потвърждение. Тогава Хаидѐ, която до този момент бе седяла мълчаливо между Каури и Байрон, стана, обиколи помещението, приближи до Мария и кротко сложи ръка върху рамото на художничката:
— Мадам Козуей — започна Хаидѐ, — разказахте ни история, която е твърде по-различна от онова, в което всички тук сме били принуждавани да вярваме. Разбираме, че във вашия разказ се намеква и за още една схема, чиито страни се подчиняват на съотношението осем на осем. Това е шахматната дъска. Явно още преди да знае каквото и да било за шаха Монглан, още преди дори самият шах да бъде изваден от земята, господин Джеферсън е смятал, че дъската — или „схемата“, както я нарича той — е най-важният елемент, а не фигурите. Той каза ли ви как е стигнал до това свое убеждение?