— През 1790 година — отвърна Мария — Джордж Вашингтон бе избран за президент. По същото време Джеферсън се завърнал от Европа и веднага убедил президента да стори така, че Конгресът да закупи парцел земя с размерите на Питагоров квадрат — тоест такъв, чиито размери се основават на числото десет. През средата на този квадрат минавали три реки, сливащи се под формата на буквата Y — също питагорейски символ. Скоро бил избран и човекът, който да се заеме с планировката — това бил архитектът Пиер л’Анфан. Джеферсън му предоставил всички карти на европейски градове, които купил, докато пътувал из Стария континент. В писмото на Джеферсън до Л’Анфан обаче имало едно предупреждение: „Нито един от тези градове не може да се сравнява с древния Вавилон.“ Брат ми Джордж Хадфийлд бе нает от Джеферсън и Тръмбъл да довърши плана на бъдещия велик град, както и да проектира и построи сградата на Капитолия.
— Поразително! — възкликна Байрон. — Шахматната дъска, библейският Вавилон и новият град, създаден от Джеферсън и Вашингтон, имат за основа една и съща схема! Както вие обяснихте, тяхната планировка стъпва върху същността на „магическите квадрати“ и дълбоките смисли, които те носят. Но в какво се състои разликата между трите? Това също е важно.
Хаидѐ само за миг бе проумяла колко важно е това.
Едновременно с това тя разбра и важността на историята, която им бе разказал Баба Шемими. Разбра и какво означаваше предупредителният поглед на Каури — сбъднал се бе най-големият страх на суфитите. Шахматната дъска бе ключът.
Всяка страна на дъската на шаха на Ал-Джабир се състоеше от по осем квадрата — с това бе започнал разказът си Баба Шемими. По периметъра й имаше общо двайсет и осем квадрата — колкото бяха буквите в арабската азбука.
Квадратите, образуващи размерите на основата на египетската пирамида и на древния Вавилон, бяха в съотношение девет на девет и периметърът й се състоеше от трийсет и два квадрата — това бе и броят на буквите на персийската азбука.
Но периметърът на един голям квадрат с размери десет на десет щеше да се състои от трийсет и шест квадрата — те вече щяха да символизират не брой букви, а триста и шейсетте градуса, от които се състоеше пълният кръг.
Джеферсън бе построил нов град на три реки. Той бе и първият президент на Съединените щати, управлявал в него. Този нов град сам по себе си бе конструиран така, че да свали небесния рай на земята, да обедини Разума и Сърцето, да впише кръга в квадрата.
Градът бе Вашингтон, окръг Колумбия.
Царицата прави ход
„Жената (царицата) се е появила редом до царя на шахматната дъска в Русия по-късно, отколкото в останалите немюсюлмански страни, в това число и Китай.“
Бяла царица ли? Как бе възможно аз да съм Бялата царица в тази Игра, при положение че майка ми — ако разказаното от леля Лили бе вярно — бе Черната царица? Наистина, аз и мама невинаги се бяхме разбирали добре, но надали бе възможно да се намираме в противникови отбори, особено пък в една толкова опасна Игра. А какво общо имаха датите ни на раждане с всичко това, за бога?
Знаех, че възможно най-бързо трябва да поговоря с Лили, за да разплета този непредвиден възел. Преди обаче да се опитам да си изясня каквото и да било повече, на сцената се появи още една царица. Последният човек на земята, когото имах нужда да срещна точно в момента, макар че навярно отдавна трябваше да я очаквам. Царицата майка и царицата на пчелите, слели се в едно. Розмари Ливингстън.
Бях видяла майката на Сейдж само преди няколко дни в Колорадо, цялата увита в кожи, но останах смаяна от външния й вид тази вечер в ресторанта. Естествено, бях смаяна и от начина, по който се появи. Обичайното впечатление Розмари произведе още докато слизаше по извитите каменни стъпала към избата, заобиколена от мъже. Някои от екзотичните й придружители бяха облечени в бели бедуински роби, а други — като Базил например — се бяха изтупали в елегантни бизнес костюми. Самата Розмари носеше рокля от искряща коприна в бронзов цвят, която се влачеше след нея. Цветът на роклята отговаряше точно на този на очите и косата й, къдриците й бяха покрити донякъде с копринен шал, тъй фин и бляскаво-прозрачен, че изглеждаше изтъкан от чисто злато.
Розмари винаги изглеждаше зашеметяващо, особено пък сега, когато се намираше в обичайната за нея среда — сред група от зяпнали я мъже. Скоро обаче ми стана ясно, че това не са какви да е обожатели — разпознах повечето от гостите като включени в списъка с най-богатите хора на планетата. Ако в момента зад гърба на Розмари паднеше бомба, новината за нея утре сутрин щеше да срине нюйоркската стокова борса най-малко с хиляда и двеста пункта.