— Майка ми е болна. Ще трябва да прекъсна, за да се грижа за нея. Идната седмица няма да съм тук.
— Ще те видя ли по-идната седмица?
— Не съм сигурна. Зависи как ще се чувства. Най-добре първо се обади по телефона.
— Нямам номера ти.
— Обади се в агенцията, те ще ти го дадат.
Той изчаква няколко дни, след това телефонира в агенцията.
— Сорая? Сорая ни напусна — казва мъжът. — Не, не можем да ви свържем с нея, правилата на заведението не позволяват. Бихте ли искали запознанство с друга от нашите домакини? Има голям избор на екзотични дами от Малайзия, от Тайланд, от Китай — каквото ви се доще.
Той прекарва една вечер с нова Сорая — изглежда, че името е станало популярно в търговията — в хотелска стая на „Лонг стрийт“. Новата е най-много осемнайсетгодишна, неопитна и според него — грубиянка.
— Каква ти е професията? — пита го тя, смъквайки дрехите си.
— Внос-износ.
— Айде бе!
Във факултета му има нова секретарка. Той я води на обяд в ресторант, на дискретно разстояние от университетското градче и търпеливо я изслушва да му се жалва от училището на синовете си, докато поглъща салатата от скариди. Около игрищата се навъртали наркопласьори, разправя тя, а полицията нищо не правела. От три години те със съпруга й чакат да емигрират, имената им са в списъка на новозеландското консулство.
— Вие сте си друго, по-лесно ви е, искам да кажа, положението ви може да е добро, може да е лошо, но поне знаете къде сте.
— На нас ли? Какви сме ние?
— Имам предвид вашето поколение. Сега хората просто вземат и си избират законите, на които ще се подчиняват. Анархия. Как се възпитават деца, като наоколо цари такава анархия?
Името й е Дон. При втората им среща спират в дома му и се любят. Нищо не излиза. Тя го дращи и щипе и накрая така истеризира, че го отблъсква. Той й заема гребен и я откарва обратно до университетското градче.
След това я избягва, внимава да не се мярка в стаите, в които тя работи. В отговор тя го гледа оскърбено, после престава да го забелязва.
Трябва да се откаже, да се оттегли от играта. Интересно на каква възраст се е самокастрирал Ориген? Не е най-елегантното решение, но старостта изобщо не е елегантна. Ако не друго, разчистваш си живота, за да насочиш мислите си към истинската задача на старостта: подготовка за смъртта.
Дали да не се обърне към лекар и да поиска? Трябва да е проста операция, нали я извършват всеки ден на животни и на животните нищо не им става; ако не се смята неизрязаната печал. Отрязват го, отделят го: с местна упойка и сигурна ръка и с минимална невъзмутимост човек може да си го извърши сам, по учебника. Мъж, седнал на стол, се кастрира: грозна гледка, но от друга страна, не по-грозна от гледката на същия този мъж, пъхтящ върху женско тяло.
Остава Сорая: трябва да затвори тази глава. Вместо това плаща на детективска агенция да я издири. След няколко дни научава истинското й име, адреса й, телефонния й номер. Обажда й се в девет сутринта, когато знае, че съпругът и децата са излезли.
— Сорая? На телефона е Давид. Как си? Кога ще те видя отново?
Дълга тишина предшества нейния отговор.
— Не ви познавам. Притеснявате ме в собствения ми дом. Настоявам никога вече да не ми телефонирате, никога.
„Настоявам!“ Иска да каже: „Заповядвам.“ Острият й тон го изненадва: дотогава нищо не го е загатнало. От друга страна, какво би трябвало да очаква хищникът, нахлул в лисичата бърлога, дома на нейните рожби?
Затваря телефона. Обзема го слаба завист към съпруга, когото не е виждал изобщо.
Втора глава
Без четвъртъчните епизоди седмицата е безлична, като пустиня. Има дни, в които не знае какво да прави със себе си.
Заседява се в университетската библиотека, чете каквото намери върху по-широкия кръг от Байроновите приятели, води записки, които вече запълват две дебели папки. Приятна му е тишината в читалнята в късния следобед, приятно му е да се връща у дома си пеш: бръснещият зимен вятър, мокрите, блещукащи улици.
Една петъчна вечер, връщайки се по дългия път през старите градини на колежа, забелязва пред себе си една от своите студентки. Името й е Мелани Изаакс, посещава неговите лекции за романтиците. Не е най-добрата му студентка, но не е и най-лошата — достатъчно умна, но недостатъчно заинтересувана.
Тя влачи крака; той скоро я настига.
— Здрасти — казва й.
Тя му се усмихва в отговор, тръсвайки глава, усмивката й е по-скоро лукава, отколкото свенлива. Невисока, тънка, високо подстригана, тъмнокоса; широки, почти китайски скули, големи тъмни очи. Винаги се облича крещящо: днес носи кафяв минижуп с бежов пуловер и черен чорапогащник; златната тока на колана подхожда на златните топчета в ушите й.