Победена. Не му е трудно да си представи Луси след десет години: натежала жена с набраздено от мъки лице и прекалено старомодни дрехи, която говори с животинките си и яде сама. Що за живот! Но по-добър от постоянния страх от следващо нападение, в което кучетата няма да успеят да я защитят и никой няма да вдигне телефона.
Той се приближава към площадката на възвишението срещу фермерската къща, която Пьетрус е определил за новия си дом. Земемерът вече е минал и колчетата са на място.
— Нали не възнамеряваш сам да строиш? — пита той.
Пьетрус се подсмихва.
— Не, строителството изисква умения. Та тухли, та хоросан, за тая работа си трябва умение. Не, аз само ще изкопая основите. Това го мога и сам. То не е чак толкова тънка работа, то е работа за копач. За да копаеш, трябва да си копач.
Пьетрус изговаря думата с истинско удоволствие. Навремето е бил копач, но сега вече не е. Сега може да си играе на копач, както Мария Антоанета си е играла на краварка.
Той минава на въпроса.
— Ако ние двамата с Луси се върнем в Кейптаун, ще се наемеш ли да се грижиш и за нейната част от фермата? Ще ти плащаме заплата, или пък може да се споразумеем за процент. Процент от печалбата.
— Трябва да се грижа за Лусината част от фермата — отзовава се Пьетрус. — Трябва да бъда управител на ферма — той произнася думите така, сякаш ги чува за първи път, сякаш са изскочили пред него като зайче от цилиндър.
— Да, ако искаш, можем да те наричаме управител на ферма.
— И Луси ще се върне някой ден.
— Убеден съм, че Луси ще се върне. Тя е привързана много към тази ферма. Няма намерение да се отказва от нея. Но напоследък изживя много. Има нужда да се откъсне. Има нужда от почивка.
— На море — казва Пьетрус и се усмихва, като показва пожълтели от тютюна зъби.
— И на море, ако желае.
Дразни го навикът на Пьетрус да изговаря недовършени фрази. Имаше време, когато смяташе, че може да се сприятели с Пьетрус. Сега го ненавижда. Разговорът с Пьетрус е като боксов мач с пясъчен чувал.
— Не смятам, че ти или аз имаме право да оспорваме желанието на Луси да си почине — казва той. — Нито ти, нито аз.
— Колко време трябва да бъда управител на ферма?
— Още не знам, Пьетрус. Не съм го обсъдил с Луси, просто проучвам възможностите, искам да видя съгласен ли си.
— И трябва да върша всичко — да храня кучетата, да засаждам зеленчуците, да ги нося на пазаря…
— Пьетрус, няма смисъл да правим списъци. Кучета няма да има. Освен това аз те питам по принцип, ако Луси си вземе почивка, готов ли си да се грижиш за фермата?
— Как ще ходя на пазар, като нямам комби?
— Това е подробност. Можем да обсъждаме подробностите по-късно. Аз просто искам принципен отговор, да или не.
Пьетрус клати глава.
— Много е работата, прекалено много.
Напълно неочаквано се обаждат от полицията, сержант Естерхайз от Порт Елизабет. Намерили са колата му. Сега е в двора на полицейския участък в Ню Брайтън, където може да дойде да си я разпознае и да си я прибере. Арестувани са двама мъже.
— Чудесно. Почти се бях отчаял.
— Защо, сър, жалбата има срок от две години.
— В какво състояние е колата? Може ли да се кара?
— Да, можете да я карате.
В необичайно приповдигнато настроение той заминава заедно с Луси за Порт Елизабет и оттам — за Ню Брайтън, където следват указанията за „Ван Девентер стрийт“ и стигат до ниската, прилична на укрепление сграда на полицейския участък, оградена от двуметрова ограда, над която има бодлива тел. Повелителни надписи забраняват паркирането пред участъка.
Паркират надолу по улицата.
— Ще чакам в колата — казва Луси.
— Сигурна ли си?
— Не ми харесва това място. Ще чакам.