Той се представя в отдела за жалби, упътват го да мине през лабиринт от коридори, за да стигне до отдела за кражби на коли. Сержант Естерхайз, кръгло русо човече, прелиства папките, след това го води в един двор, където десетки автомобили са паркирани калник до калник. Започват да обикалят.
— Къде я намерихте? — пита той Естерхайз.
— Тук, в Ню Брайтън. Късметлия сте. Обикновено кретените демонтират старите короли, за да ги продават на части.
— Казахте, че сте извършили арести.
— Двамина. По сигнал. Цялата им къща пълна с крадени стоки. Телевизори, видео, хладилници, какво ли не.
— Къде са мъжете сега?
— Освободихме ги под гаранция.
— Нямаше ли да бъде по-разумно да ме извикате, преди да ги освободите и да ме заведете да ги идентифицирам? Сега, като са под гаранция, те просто ще изчезнат. Знаете това.
Сержантът надуто мълчи.
Спират пред бяла корола.
— Това не е моята кола — казва той. — Моята кола има кейптаунска регистрация. Така пише и в жалбата — той показва отбелязания в документите номер: СА 507644.
— Те ги пребоядисват и им слагат нови регистрации. Разменят регистрациите.
— Дори и така да е, това не е моята кола. Може ли да я отворите?
Сержантът отваря колата. Вътрешността мирише на мокри вестници и пържено пиле.
— Аз нямам радио. Това не е моята кола. Сигурен ли сте, че колата ми не е някъде другаде?
Двамата обикалят паркинга. Колата му я няма. Естерхайз се чеше по главата.
— Ще проверя. Станала е грешка. Оставете ми телефонния си номер, ще ви се обадя.
Луси седи зад волана на комбито, затворила очи. Той почуква по стъклото и тя отключва вратата.
— Грешка — казва той влизайки. — Имат корола, но не моята.
— Видя ли мъжете?
— Какви мъже?
— Нали каза, че са арестували двама мъже?
— Пуснали ги под гаранция. Както и да е, колата не е моята, така че когото и да са арестували, не може да са крадците на моята кола.
Настъпва дълго мълчание.
— Логичен ли е твоят извод? — пита тя.
Пали колата, бясно извива волана.
— Не бях разбрал, че толкова искаш да ги хванат — казва той. Долавя раздразнението в гласа си, но не се старае да го прикрие. — Ако ги хванат, това означава процес и всичко останало. Ще трябва да свидетелстваш. Готова ли си за това?
Луси изключва мотора. Лицето й е напрегнато, бори се със сълзите си.
— Вече няма значение, следата е студена. Нашите приятели няма да ги хванат, като имам предвид в какво състояние е полицията. Да забравим цялата история.
Той се стяга. Става мрънкало, досадник, но няма друг начин.
— Луси, дойде времето да си помислиш какво ще избереш. Или ще останеш в дома, пълен с грозни спомени и ще продължаваш да се терзаеш за случилото се, или ще загърбиш цялата история и ще започнеш нова глава на друго място. Такива алтернативи виждам. Знам, че би искала да останеш, но не трябва ли поне да си помислиш и за другата възможност? Не можем ли двамата да говорим за това разумно?
Тя клати глава.
— Не мога да го обсъждам повече, Давид, просто не мога — тя говори тихо, бързо, сякаш се бои, че думите й ще пресъхнат. — Знам, че не се изразявам ясно. Ще ми се да можех да обясня. Но не мога. Заради това, което си ти и което съм аз, не мога. Съжалявам. Съжалявам и за колата ти. Съжалявам за разочарованието.
Тя полага глава на ръцете си; раменете й щръкват, сякаш се предава.
Завладява го отново същото чувство: апатия, безразличие, но и безтегловност, сякаш нещо го е прояло отвътре, останала е само празната черупка на сърцето му. Как, мисли си той, как да намериш думи в такова състояние, как да извлечеш музиката, която ще възкреси мъртвите?
Седнала на тротоара на някакви си пет метра от тях, една жена по чехли и опърпана рокля ги фиксира яростно. Той обвива покровителствено раменете на Луси с ръка. „Дъщеря ми — мисли той, — скъпоценната ми дъщеря. Писано ми е да я насочвам. След време тя ще насочва пък мен.“
Способна ли е тя да надушва мисли?
На връщане шофира той. За негова изненада, на половината на пътя Луси проговаря.
— Толкова беше лично. Беше извършено с такава лична омраза. Това ме зашемети повече от всичко. Останалото… се очакваше. Но защо ме мразеха така? В живота си не съм ги виждала.
Той чака, но за момента не чува нищо повече.
— Чрез тях се прояви историята — дръзва той накрая. — История, пълна с несправедливост. Ако ти помага, приеми го от тази гледна точка. Може да ти се е сторило лично отношение, но не е било. Наследство от прадедите.