Трета глава
И с това би трябвало да приключи. Но не го прави. В неделя сутринта подкарва колата към празното университетско градче и влиза във факултетската канцелария. Измъква от картотеката картона на Мелани Изаакс и преписва личните й данни: домашен адрес, адрес в Кейптаун, телефонен номер.
Набира цифрите. Отговаря женски глас.
— Мелани?
— Ще я повикам. Кой я търси?
— Кажете й, че я търси Давид Лаури.
„Мелани“ — мелодия; евтин ритъм. Не й подхожда. Смени ударението. МелАни: неясната.
— Да?
Само в тази едничка дума той долавя цялата й несигурност. Много е млада. Няма да знае как да се държи с него; трябва да я остави на мира. Но нещо го е завладяло. „Роза на красотата“; строфата го пронизва като стрела; може би и той е в нечия власт.
— Дали би искала да обядваме някъде? Ще те взема, да речем, в дванайсет.
Тя все още има време да излъже, да се измъкне. Но е прекалено объркана и моментът отминава.
Когато той пристига, тя чака на тротоара пред блока, в който живее. Черен чорапогащник, черен пуловер. Бедрата й са крехки като на дванайсетгодишна.
Той я води в Хаут бей, до пристанището. Докато шофира, се опитва да я накара да се отпусне. Пита я какви други лекции посещава. Играела в пиеса. Било едно от изискванията за дипломата й. Репетициите й отнемали много време.
В ресторанта не й се яде; тя се взира навъсено навън, към морето.
— Какво ти е? Искаш ли да споделиш?
Тя клати отрицателно глава.
— Притеснява ли те, че сме двамата?
— Може би.
— Не се безпокой. Ще се погрижа за това. Няма да прекалявам.
„Да прекалявам.“ Какво значи това, какво значи „прекалявам“ в подобни отношения? Прекаленото за него дали е прекалено и за нея?
Навън е започнало да вали; през пустото пристанище прелитат водни маси.
— Да си тръгваме ли? — пита той.
Завежда я в дома си. Люби я на пода на всекидневната си, под звуците на дъжда, който барабани по стъклата. Тялото й е чисто, безхитростно и по свой начин — безгрешно; макар през цялото време тя да остава безучастна, той извлича удоволствие от акта, толкова голямо удоволствие, че след това се просва безпаметно.
Когато се съвзема, дъждът е спрял. Девойчето лежи под него със затворени очи, отметнало безжизнена ръка над главата си, леко смръщено. Собствените му длани са под едроплетения й пуловер и са обхванали гърдите й. Чорапогащникът и гащичките й са паднали смачкани на пода; неговите панталони са се свлекли до глезените му. „След бурята“, мисли си той: сякаш направо взето от Георг Грош.
Като извръща лице, тя се освобождава, събира си нещата и излиза от стаята. Връща се след няколко минути, облечена.
— Трябва да вървя — прошепва. Той не се опитва да я задържи.
На следващата сутрин се събужда с чувство на дълбоко задоволство, което не преминава. Мелани не е на лекции. От канцеларията той телефонира в един цветарски магазин. Рози? Може би не. Поръчва карамфили.
— Червени или бели? — пита продавачката.
Червени? Бели?
— Изпратете дванайсет розови — решава той.
— Нямам дванайсет розови. Да смеся ли цветовете?
— Смесете ги.
Целия вторник вали; откъм запад вятърът докарва над града тежки облаци. В края на деня, пресичайки фоайето на Факултета по комуникации, той я зърва в коридора сред групичка студенти, които чакат пороят да отслабне. Промъква се зад нея, поставя ръка на рамото й.
— Чакай ме тук. Ще те заведа с колата.
Връща се с чадър. Докато пресичат площадчето пред паркинга, той се приближава до нея, за да я закрие. Внезапен порив на вятъра обръща чадъра; свити, двамата дотичват до колата.
Тя е облечена в лъскава жълта мушама; вече в колата сваля качулката. Лицето й е зачервено; той усеща как гръдта й се повдига задъхано. Облизва дъждовна капка от горната си устна. „Дете! — мисли си той. — Още е съвсем дете! Какви ги върша!“ Но сърцето му подскача от желание.
Колата се провира през вечерното задръстване.
— Вчера ми липсваше. Добре ли си?
Тя не отговаря, взирайки се в остриетата на чистачките.
На червения светофар той взема студената й ръка в своята.
— Мелани! — казва, опитвайки се да говори весело. Но е забравил как се ухажва жена. Чува гласа си — глас на разнежен баща, не на любовник.