В политиката всичко беше свързано.
„Трябва да направим нещо за тези ракети“, каза си Джордж.
Нямаше представа какво.
За щастие, президентът Кенеди имаше.
— Първо, трябва да засилим наблюдението на Куба с Ю-2 — каза президентът. — Трябва да знаем колко ракети имат и къде са разположени. А след това ще ги махнем, за Бога.
Джордж се поободри. Изведнъж проблемът вече не изглеждаше толкова голям — САЩ разполагаха със стотици самолети и хиляди бомби. И когато президентът Кенеди предприемеше решителни и енергични действия в защита на Америка, това нямаше да навреди на демократите на междинните избори.
Всички гледаха генерал Максуел Тейлър, председател на Обединения комитет на началник-щабовете и най-старши военен командир в Америка след президента. Чупливата му коса, лъснала от брилянтин и разделена на път, караше Джордж да си мисли, че генералът може би е суетен. И Джак, и Боби му вярваха, но Джордж не знаеше защо.
— Един въздушен удар ще трябва да бъде последван от пълномащабна инвазия в Куба — каза Тейлър. — Имаме готов план за това. Можем да свалим стохилядна армия до седмица след бомбардировките.
Кенеди още мислеше за извеждането на съветските ракети.
— Можем ли да гарантираме разрушаването на всяка ракетна площадка в Куба? — попита той.
— Никога не можем да имаме стопроцентова гаранция, сър — отговори Тейлър.
Джордж не се беше замислял за тази пречка. Куба беше дълга около хиляда и двеста километра. Военната авиация можеше и да не намери всички ракетни площадки, какво остава да ги унищожи.
— И предполагам, че всяка ракета, която е останала след нашия въздушен удар, незабавно ще бъде изстреляна срещу Съединените щати — каза президентът.
— Би трябвало да вземем това предвид, сър — отговори Тейлър.
Президентът изглеждаше блед и Джордж внезапно изпита живо усещане за ужасното бреме на неговата отговорност.
— Кажете ми следното — рече Кенеди. — Ако една ракета падне в среден по размер американски град, колко зле ще е?
Изборната политика беше изтикана от мислите на Джордж и отново сърцето му изстина от ужасяващия образ на ядрената война.
Генерал Тейлър се посъветва набързо с хората си, после отново се обърна към масата.
— Господин президент, нашите изчисления са, че шестстотин хиляди души ще загинат.
16.
Майката на Димка, Аня, искаше да се запознае с Нина. Това го изненада. Връзката му с Нина беше вълнуваща и той спеше с нея при всеки сгоден случай, но какво общо имаше това с майка му?
Каза й го, а тя отговори раздразнено.
— Ти беше най-умното момче в училище, но понякога си такъв глупак. Слушай. В края на всяка седмица, когато не си някъде с Хрушчов, ти си с тази жена. Очевидно, тя е важна. Срещаш се с нея от три месеца. Разбира се, че майка ти иска да знае каква е! Как е възможно изобщо да питаш?
Димка предполагаше, че тя има право. Нина не беше просто някое момиче, с което излиза, не беше и приятелка. Тя беше негова любовница. Беше станала част от живота му.
Той обичаше майка си, но не я слушаше за всичко: тя не одобряваше мотоциклета, джинсите и Валентин. Но Димка би направил всичко разумно да й угоди, затова покани Нина у дома.
Първоначално тя отказа.
— Няма да се подлагам на оглед от семейството ти, все едно се каниш да купуваш кола втора ръка — възпротиви се тя. — Кажи на майка си, че не искам да се омъжвам. Тя скоро ще престане да се интересува от мен.
— Не е семейството ми, само тя е — отговори Димка. — Баща ми почина, а сестра ми е в Куба. Впрочем, какво имаш против брака?
— Ти какво, да не ми предлагаш?
Димка се смути. Нина беше вълнуваща и сексапилна, а той никога не се беше ангажирал толкова с жена, но не беше и помислял за женитба. Искаше ли да прекара остатъка от живота си с нея?
Избегна въпроса.
— Само се мъча да те разбера.
— Опитах брака и не ми хареса. Доволен ли си?
Тя по принцип си спореше. Димка нямаше нищо против. То беше част от нещата, заради които Нина беше толкова вълнуваща.