Дядо я разпита за работата й. Нина каза, че наскоро са я повишили и сега ръководи издателството и организира отпечатването на многобройните бюлетини на стоманения тръст. Баба се поинтересува от семейството й. Нина обясни, че не ги вижда често, понеже всички живеят в родния й град Перм, на цяло денонощие път с влака.
Димка беше доволен, че всички се разбират толкова добре, ала в същото време имаше неловкото усещане, че не може да контролира онова, което се случва тук. Все едно беше в кораб, който плава през спокойни води в неизвестна посока — за момента всичко беше наред, но какво предстоеше?
Телефонът иззвъня и Димка отговори. Вечер винаги той вдигаше — обикновено го търсеха от Кремъл.
— Току-що получих вести от резидентурата на КГБ във Вашингтон — обяви гласът на Наталия Смотрова.
На Димка му беше неудобно да разговаря с нея в присъствието на Нина. Каза си да не става глупав — дори не беше докоснал Наталия. Но си го беше мислил. Все пак един мъж не биваше да изпитва вина за мислите си, нали така?
— Какво е станало? — попита той.
— Президентът Кенеди е запазил телевизионно време за тази вечер и ще направи обръщение към американския народ.
Както обикновено, Наталия разполагаше с последните новини.
— Защо?
— Не знаят.
Димка веднага се замисли за Куба. Повечето от неговите ракети вече бяха там заедно с прилежащите ядрени бойни глави. Пристигнали бяха тонове спомагателна техника и хиляди военни. До няколко дни оръжията щяха да са готови за изстрелване. Мисията беше почти завършена.
Но до американските междинни избори оставаха две седмици. Димка обмисляше да отпътува за Куба — имаше редовни полети от Прага до Хавана — за да се погрижи похлупакът да остане затворен за още няколко дни. Жизненоважно беше тайната да се опази още малко.
Молеше се изненадващата поява на Кенеди по телевизията да е за нещо друго: Берлин например, или пък Виетнам.
— Кога е предаването? — попита той Наталия.
— Седем вечерта източно време.
Значи два през нощта в Москва.
— Ще му се обадя веднага — каза той. — Благодаря ти.
Прекъсна и набра номера на резиденцията на Хрушчов.
Отговори Иван Тепер, началник на домакинството, нещо като иконом.
— Здравейте, Иване. Той там ли е?
— Ще си ляга.
— Кажете му да се обува. Кенеди ще говори по телевизията в два през нощта наше време.
— Един момент, той е тук.
Димка чу приглушения им разговор, после гласа на Хрушчов:
— Намерили са Вашите ракети!
Сърцето на Димка се сви. Интуицията на Хрушчов обикновено не грешеше. Тайната беше разкрита и вината беше на Димка.
— Добър вечер, другарю генерален секретар — каза той и четиримата в стаята се умълчаха. — Още не знаем за какво ще говори Кенеди.
— За ракетите, няма за какво друго. Свикайте извънредна среща на Президиума.
— Кога?
— След един час.
— Разбрано.
Хрушчов затвори.
Димка се обади в дома на секретарката си.
— Здравейте, Вера. Спешен Президиум в десет тази вечер. Той е на път за Кремъл.
— Започвам да се обаждам — отговори Вера.
— Имате ли номерата им у дома?
— Да.
— Много ясно, че ги имате. Благодаря Ви. След няколко минути ще съм в кабинета — каза Димка и затвори.
Всички го гледаха. Чули го бяха да казва: Добър вечер, другарю генерален секретар. Дядо видимо се гордееше, баба и мама бяха угрижени, а очите на Нина блестяха от вълнение.
— Трябва да ида на работа — ненужно обясни Димка.
— За какво е тревогата? — попита дядо.
— Още не знаем.
Дядо го потупа по рамото и взе да сантименталничи.
— Когато отговорността е у хора като тебе и сина ми Володя, знам, че Революцията е в безопасност.
Димка се изкушаваше да му отговори, че му се ще и той да е толкова сигурен. Вместо това каза:
— Дядо, ще повикаш ли военна кола да откара Нина у дома?
— Разбира се.
— Съжалявам, че развалям празненството…