— Не се тревожи. Работата ти е по-важна. Върви, върви — успокои го Дядо.
Димка се облече, целуна Нина и излезе.
Докато слизаше с асансьора, той отчаяно се питаше дали някак не е дал тайната за кубинските ракети въпреки всичките си усилия. Ръководеше цялата операция със здрави мерки за сигурност. Беше жестоко ефикасен. Държеше се тиранично, наказваше грешките сурово, унижаваше глупаците, съсипваше кариерите на хора, които не следваха педантично заповедите. Какво повече можеше да стори?
Навън течеше вечерна репетиция за военния парад за годишнината от революцията след две седмици. Безкрайна колона танкове, оръдия и войници бучеше край брега на река Москва. „Каква полза от това, ако започне ядрена война“, мислеше си Димка. Американците не знаеха, но всъщност Съветският съюз разполагаше с малко ядрени оръжия, много по-малко от тези на САЩ. Съветите можеха да навредят на американците, да, но американците можеха да изтрият Съветите от лицето на земята.
Понеже пътят беше блокиран от процесията, а Кремъл беше на по-малко от километър и половина, Димка остави мотоциклета вкъщи и тръгна пеш.
Кремъл беше триъгълна крепост на северната страна на реката. Вътре имаше няколко двореца, сега превърнати в правителствени сгради. Димка отиде в стария Сенатски дворец, жълта сграда с бели колони, и се качи с асансьора на третия етаж. Тръгна по червения килим по коридора с високи тавани към кабинета на Хрушчов. Генералният секретар още не беше дошъл. Димка отиде две врати по-нататък в залата на Президиума. За щастие, беше чисто и подредено.
Президиумът на Централния комитет на КПСС беше на практика управляващият орган на Съветския съюз. Хрушчов беше негов председател. Тук се намираше властта. Какво щеше да направи Хрушчов?
Димка пристигна пръв, но скоро започнаха да се появяват членовете на Президиума и техните помощници. Никой не знаеше какво ще говори Кенеди. Евгений Филипов се появи с началника си, министъра на отбраната Родион Малиновски.
— Каква издънка — рече Филипов, неспособен да прикрие злорадството си. Димка не му обърна внимание.
Наталия дойде с външния министър, чернокосия и елегантен Андрей Громико. Преценила беше, че късният час позволява небрежно облекло и изглеждаше сладко с тесни американски джинси и свободен вълнен пуловер с голяма яка.
— Благодаря ти за предупреждението — прошепна Димка. — Наистина го оценявам.
Тя докосна ръката му.
— На твоя страна съм. Знаеш го.
Хрушчов дойде и откри срещата с думите:
— Вярвам, че телевизионното обръщение на Кенеди ще бъде за Куба.
Димка седеше до стената зад Хрушчов, готов да изпълнява поръчки.
На вожда можеше да потрябва папка, вестник или доклад; можеше да поиска чай, бира или сандвич. С Димка седяха още двама сътрудници на Хрушчов. Никой не знаеше отговорите на важните въпроси. Открили ли бяха американците ракетите? И ако беше така, то кой беше издал тайната? Бъдещето на света висеше на косъм, но Димка, донякъде за свой срам, също толкова се тревожеше за собственото си бъдеще.
Нетърпението го подлудяваше. Кенеди щеше да говори след четири часа. Дали Президиумът щеше да научи съдържанието на речта дотогава? За какво беше КГБ?
Министърът на отбраната Малиновски изглеждаше като застаряваща филмова звезда с правилните си черти и гъстата посребрена коса. Той твърдеше, че САЩ няма да нападнат Куба. Военното разузнаване имаше свои хора във Флорида. Там наистина се трупаха войски, но броят им в никакъв случай не беше достатъчен за инвазия, твърдеше той.
— Някакъв номер от предизборната кампания е — рече министърът. Според Димка той звучеше прекалено самоуверено.
Хрушчов също беше скептичен. Може и да беше вярно, че Кенеди не желае война с Куба, но свободен ли беше да действа по своя воля? Хрушчов вярваше, че американският президент е поне отчасти под контрола на Пентагона и на капиталисти и империалисти като фамилията Рокфелер.
— Трябва да разполагаме с резервен план, в случай че американците наистина нападнат — каза той. — Нашите войски трябва да са готови за всякаква ситуация.
Нареди десетминутна почивка, за да могат участниците да обмислят възможностите.
Димка беше ужасен от бързината, с която Президиумът започна да обсъжда войната. Планът съвсем не беше такъв! Когато Хрушчов реши да прати ракетите в Куба, намерението му не беше да предизвиква война. „Как стигнахме от там до тук“, питаше се отчаяно Димка.
Видя как Филипов и още неколцина са се скупчили в заплашителна групичка. Филипов пишеше нещо. Когато се събраха отново, Малиновски прочете проект на заповед до съветския командир в Куба, генерал Иса Плиев, с която му се позволяваше да използва „всички налични средства“ да защити Куба.