Двамата магистрални патрули седяха на местата си и изглеждаха объркани. Джордж предполагаше, че задачата им е да шпионират участниците в Похода и не са допускали, че ще станат жертви на насилието на тълпата. Бяха принудени да вземат страната на участниците в Похода за самозащита. Може би щяха да се научат да виждат нещата от нова гледна точка.
Автобусът тръгна. През предното стъкло Джордж видя как един полицай изтиква хората от пътя, а друг маха на шофьора да продължава. Вън от автогарата една патрулна кола тръгна пред автобуса и го поведе по пътя извън града.
Джордж се почувства малко по-добре.
— Май се измъкнахме — каза той.
Мария се изправи, видимо невредима. Извади носната кърпичка на Джордж от джоба на сакото му и нежно попи лицето му. Белият памук стана червен от кръв.
— Противна драскотинка — каза тя.
— Ще оцелея.
— Обаче няма да си толкова хубав.
— Хубав ли съм?
— Беше, но сега…
Този миг нормалност не трая дълго. Джордж хвърли поглед назад и видя дълга редица пикапи и леки коли, които следваха автобуса. Като че бяха пълни с крещящи мъже.
— Не се измъкнахме — простена той.
— Във Вашингтон, преди да се качим в автобуса, ти говореше с един бял младеж — каза Мария.
— Джоузеф Хюго. От харвардския юридически факултет. Защо?
— Мисля, че го видях тук, в тълпата — отговори Мария.
— Джоузеф Хюго? Не. Той е на наша страна. Трябва да грешиш.
Но Хюго е от Алабама, спомни си Джордж.
— Има изпъкнали сини очи — каза Мария.
— Ако е с тълпата, значи през цялото време се е преструвал, че поддържа гражданските права… докато ни е шпионирал. Той не може да е доносник.
— Не може ли?
Джордж пак погледна назад.
На границата на града полицейският ескорт зави и се върна, но не и останалите коли.
Хората в тях викаха така силно, че се чуваха над звука на всички двигатели.
Отвъд предградията, на един дълъг самотен участък от Магистрала 202, две коли задминаха автобуса, после забавиха и принудиха шофьора да натисне спирачките. Той опита да подмине, обаче те се движеха на зигзаг и блокираха пътя му.
Кора Джоунс беше пребледняла и трепереше. Стискаше найлоновата чанта като спасителен пояс.
— Съжалявам, че Ви замесихме в това, госпожо Джоунс — каза Джордж.
— И аз съжалявам — отвърна тя.
Най-сетне колите пред тях се дръпнаха встрани и автобусът ги подмина. Но изпитанието не беше свършило: конвоят още го следваше. После Джордж чу познато пукане. Когато автобусът почна да криволичи из платното, той разбра, че е спукана гума. Шофьорът забави и спря пред някаква бакалия. Фирмата гласеше Форсайт и Син.
Шофьорът скочи навън. Джордж го чу да казва:
— Две спукани гуми?
После влезе в магазина, навярно да се обади за помощ.
Джордж беше напрегнат като струна. Една спукана гума беше просто злополука, две бяха засада.
И наистина, колите от конвоя спираха и дузина бели мъже в неделни костюми се сипнаха от тях, крещяха и ругаеха, размахваха оръжия, диваци на пътеката на войната. Стомахът на Джордж отново се сви, когато ги видя как тичат към автобуса, грозните им лица бяха разкривени от омраза. Той разбра защо очите на майка му се напълниха със сълзи, когато заговори за белите южняци.
Начело на глутницата беше един юноша, който замахна с лоста си и радостно строши един прозорец.
Следващият човек опита да влезе вътре. Единият от двамата яки бели пътници застана на най-горното стъпало и измъкна револвер в потвърждение на теорията на Мария, че двойката са щатски полицаи в цивилно облекло. Натрапникът отстъпи и полицаят заключи вратата.
Джордж се боеше дали това не е грешка. А ако се наложеше участниците в Похода спешно да излязат навън?
Мъжете навън започнаха да клатят автобуса, като че опитваха да го преобърнат, и през цялото време викаха „Убийте негрите! Убийте негрите!“. Пътничките пищяха. Мария се притисна в Джордж по начин, който би му доставил удоволствие, ако не се боеше за живота си.
Видя, че навън пристигат двама униформени полицаи, и се обнадежди; но за негов гняв, патрулните не направиха нищо да озаптят тълпата. Погледна и двамата цивилни в автобуса: изглеждаха глупаво и уплашени. Явно униформените не подозираха за колегите си под прикритие. Магистралните патрули на Алабама очевидно бяха и дезорганизирани, и расисти.