Джордж беше съвсем сигурен, че вътре не е останал никой и си каза: „Поне никой не умря — засега“.
Взривът явно позасити глада на тълпата за насилие. Стояха наоколо и гледаха как автобусът гори.
Пред бакалията се беше събрала малка тълпа местни жители и мнозина приветстваха нападателите; но сега от сградата излезе младо момиче с ведро вода и няколко пластмасови чаши. Даде на госпожа Джоунс да пийне, после отиде при Мария, която с благодарност пресуши чашата и помоли за още.
Приближи някакъв младеж с угрижено изражение. Имаше лице на плъх, челото и брадичката му бяха скосени назад и открояваха острия нос и изпъкналите зъби, а косата му беше зализана с помада.
— Как си, миличка? — попита той Мария. Ала криеше нещо и когато Мария понечи да му отговори, той вдигна високо лост и замахна да го стовари върху темето й. Джордж се пресегна да я предпази и лостът падна тежко върху лявата му предмишница. Болката беше страшна и той изрева. Мъжът отново вдигна лоста. Въпреки наранената ръка Джордж се хвърли напред с дясното рамо и връхлетя толкова силно, че онзи полетя.
Обърна се пак към Мария и видя, че трима от тълпата търчат към него с явното намерение да отмъстят за плъхоподобния си другар. Джордж твърде рано беше решил, че са се наситили на насилие.
Беше свикнал да се бие. Като студент участваше в харвардския отбор по борба, а докато учеше за степента си по право, беше треньор на същия отбор. Но това тук нямаше да е честен бой по правилата. При това имаше само една здрава ръка.
От друга страна, Джордж беше ходил на училище в един пропаднал вашингтонски квартал и знаеше как да се бие мръсно.
Тримата се движеха към него един до друг, затова Джордж се премести настрани. Това не само ги отдалечи от Мария, но и ги постави в колона по един.
Първият диво замахна с желязна верига.
Джордж пъргаво отстъпи и веригата го пропусна. Ускорението от замахването извади нападателя от равновесие. Докато той залиташе, Джордж изрита краката му и онзи рухна на земята. Изтърва веригата.
Вторият се спъна в падналия. Джордж пристъпи напред, обърна се гърбом и го халоса в лицето с десния си лакът с надеждата да му размести челюстта. Мъжът извика задавено и изтърва джантата, с която се бе въоръжил.
Третият спря, внезапно подплашен. Джордж пристъпи напред и го удари с все сила в лицето. Юмрукът на Джордж улучи носа му. Костите се натрошиха и шурна кръв, а мъжът извика от болка. Джордж не беше оставал по-доволен от нанесен удар през живота си. Ганди може да върви по дяволите, рече си той.
Проехтяха два изстрела. Всички спряха да правят каквото правеха и погледнаха по посока на шума. Единият от униформените щатски полицаи държеше револвер високо във въздуха.
— Добре, момчета, позабавлявахте се. Изнасяйте се сега.
Джордж побесня. Забавление? Ченгето стана свидетел на опит за убийство и наричаше това забавление? Почна да разбира, че в Алабама полицейската униформа не значи много.
Нападателите се прибраха по колите. Джордж ядно забеляза, че никой от присъстващите четирима полицаи не си прави труда да запише регистрационните номера. Нито пък някакви имена, макар че и без друго познаваха всички.
Джоузеф Хюго беше изчезнал.
В останките от автобуса избухна нов взрив и Джордж предположи, че има втори резервоар; но сега никой не беше достатъчно близо, та да е в опасност. После огънят догоря.
Няколко човека лежаха на земята. Много още се бореха за въздух, след като бяха вдишали дим. Други кървяха от разни наранявания. Някои бяха участници в похода, други — обикновени пътници, черни и бели. Самият Джордж притискаше лявата си предмишница с дясната си длан и се опитваше да не я движи, защото всяко движение беше убийствено. Четиримата мъже, с които се би, си помагаха един на друг да докуцукат до колите си.
Успя да се добере до патрулните.
— Трябва ни линейка — рече той. — Може би две.
По-младият полицай го изгледа.
— Какво каза?
— Тези хора имат нужда от медицински грижи. Повикайте линейка!
Полицаят видимо се ядоса и Джордж осъзна, че е направил грешката да каже на бял човек какво да прави. Но по-старият патрулен каза на колегата си:
— Стига, стига.
После се обърна към Джордж:
— Линейката идва, момче.
След няколко минути пристигна линейка с размерите на малък автобус и участниците в Похода започнаха да си помагат при качването. Но когато Джордж и Мария се приближиха, шофьорът каза: