Филипов зина да възрази срещу внезапния край на заседанието, но Димка го скастри:
— Другарите ще се изказват по покана на председателя — каза той, като преднамерено направи гласа си остър и дрезгав. Всички се умълчаха.
— Във Виена другарят Хрушчов ще каже на Кенеди, че ние не можем да чакаме повече. Направихме разумни предложения за уреждане на положението на Берлин, а от американците чуваме само, че те не искат проблеми. — Неколцина от присъстващите закимаха. — Ако не се споразумеем по един план, ще каже другарят Хрушчов, ние ще предприемем едностранни действия. А ако американците опитат да ни спрат, ще отговорим на силата със сила.
Настана продължително мълчание. Димка се възползва от него, стана и заключи:
— Благодаря ви за присъствието.
Наталия каза на глас онова, което всички мислеха:
— Означава ли това, че сме готови за война с Америка заради Берлин?
— Генералният секретар не вярва, че ще има война — предложи им Димка уклончивия отговор, който беше получил от Хрушчов. — Кенеди не е луд.
Докато се оттегляше от масата, долови, че Наташа го гледа едновременно изненадано и възхитено. Сам не можеше да повярва, че е проявил подобна твърдост. По принцип не беше мекушав, но хората тук бяха влиятелни и умни, а той ги беше надвил. Постът му беше помогнал: колкото и да беше нов, бюрото в кабинета на генералния секретар му даваше власт. И, колкото и да беше странно, враждебността на Филипов също помогна. Всички биха могли да симпатизират на необходимостта да се държи твърдо с човек, който опита да отслаби позицията на вожда.
Вера се въртеше в преддверието. Тя беше опитна сътрудничка на политици и трудно изпадаше в паника. Интуицията внезапно подсказа нещо на Димка.
— Сестра ми, нали? — попита той.
Вера се уплаши. Очите й се разшириха.
— Как го правите? — попита тя със страхопочитание.
Не беше нещо свръхестествено. От някое време Димка се опасяваше, че на Таня й предстоят неприятности.
— Какво е направила? — попита той.
— Арестувана е.
— Ох, по дяволите.
Вера посочи един отворен телефон на помощната масичка и Димка взе слушалката. На линията беше майка му, Аня.
— Таня е на Лубянка! — каза тя, използвайки краткото название на главната квартира на КГБ на площад „Лубянка“. Беше на ръба на истерията.
Димка не беше съвсем изненадан. Двамата със сестра му бяха единодушни, че в Съветския съюз има много лоши неща, но докато той вярваше, че са необходими реформи, Таня мислеше, че комунизмът трябва да се премахне. Това интелектуално разногласие не се отразяваше на взаимната им обич. Двамата бяха най-добри приятели. Открай време беше така.
Човек можеше да попадне зад решетките, ако мисли като Таня — и това беше едно от лошите неща.
— Успокой се, майко, мога да я измъкна от там — отговори Димка. Надяваше се да е способен да оправдае думите си. — Знаеш ли какво се е случило?
— Имало метеж на някакво поетическо събиране!
— Обзалагам се, че е отишла на площад „Маяковски“. Ако това е всичко… — Димка не знаеше всичко, с което сестра му се занимаваше, но подозираше, че е по-зле от поезия.
— Трябва да направиш нещо, Димка! Преди те…
— Знам — преди да почнат да я разпитват, искаше да каже майка му. Хладен страх мина над Димка като сянка. Изгледите за разпит в печално известните килии в подземията на Лубянка ужасяваха всеки съветски гражданин.
Първоначалният му подтик беше да каже на майка си, че хваща телефона, но после прецени, че няма да е достатъчно. Трябваше да се яви лично. За миг се подвоуми: би могло да навреди на кариерата му, ако се разчуеше, че е ходил на Лубянка да отървава сестра си. Но тази мисъл не го спря. Таня беше по-важна от него самия, от Хрушчов и от целия Съветски съюз.
— Тръгвам, майко. Обади се на вуйчо Володя и му кажи какво е станало.
— О, да, отлична идея. Брат ми ще знае какво да направи.
Димка затвори и се обърна към Вера.
— Обадете се на Лубянка. Дайте съвсем ясно да се разбере, че звъните от кабинета на генералния секретар, който е загрижен за ареста на известната журналистка Таня Дворкина. Кажете им, че сътрудникът на другаря Хрушчов пътува към тях, за да ги разпита какво е станало и те не бива да правят нищо, докато той не пристигне.
Вера си водеше бележки.
— Да позвъня ли за кола?
Площад „Лубянка“ беше на по-малко от километър и половина от кремълските дворци.