— Може би в Източен Берлин или във Варшава — предложи Володя.
Опоткин кимна. Назначението в друга комунистическа страна повече приличаше на наказание.
— Радвам се, че можахме да го уредим — заключи Володя.
Опоткин се обърна към Димка.
— В събота вечер имам празненство. Може би бихте искали да дойдете?
Димка предполагаше, че това ще подпечата сделката. Той кимна.
— Таня ми каза за това — рече той с престорен ентусиазъм. — И двамата ще дойдем. Благодаря Ви.
Опоткин засия.
Даниил се намеси.
— Знам едно назначение в комунистическа страна, което точно сега е свободно. Спешно ни трябва човек там. Таня би могла да тръгне утре.
— Къде е това? — попита Димка.
— Куба.
Опоткин, вече в слънчево умонастроение, каза:
— Това може да е приемливо.
„Определено е по-добре от Казахстан“, рече си Димка.
Мец се върна в преддверието заедно с Таня. Сърцето на Димка се сви: тя изглеждаше бледа и уплашена, но невредима. Мец заговори едновременно почтително и предизвикателно, като куче, което лае, защото се страхува.
— Позволете да предложа младата Таня да се държи настрани от поетическите четения за известно време.
Вуйчо Володя изглеждаше готов да удуши глупака, но се насили да се усмихне.
— Много разумен съвет, убеден съм.
Всички излязоха. Беше паднал мрак. Димка се обърна към Таня:
— С мотоциклета съм. Ще те закарам у дома.
— Да, ако обичаш — отговори тя. Явно искаше да разговаря с него.
Вуйчо Володя не можеше да чете мислите й като Димка и каза:
— Нека те откарам с моята кола. Изглеждаш доста разтърсена да се возиш с мотор.
За негова изненада, Таня отговори:
— Благодаря ти, вуйчо, но ще ида с Димка.
Володя сви рамене и влезе в лимузината ЗИЛ, която го очакваше. Даниил и Пьотр си взеха довиждане.
Когато вече не можеха да ги чуват, Таня се обърна към Димка с трескав поглед:
— Казаха ли нещо за Василий Енков?
— Да. Казаха, че си била с него. Истина ли е?
— Да.
— Ох, мамицата му. Но той не ти е гадже, нали?
— Не. Знаеш ли какво е станало с него?
— Имал е пет броя от Несъгласие в джоба си, затова няма да се измъкне скоро от Лубянка, дори и да има високопоставени приятели.
— По дяволите! Как мислиш, ще го разследват ли?
— Сигурен съм. Ще искат да знаят дали той просто раздава Несъгласие или всъщност го прави, което ще е далеч по-сериозно.
— Ще претърсят ли жилището му?
— Голяма небрежност ще е да не го претърсят. Защо? Какво ще намерят там?
Таня се озърна, но наблизо нямаше никого. Въпреки това сниши глас:
— Машината, на която се пише Несъгласие.
— Тогава се радвам, че Василий не ти е гадже, понеже ще прекара следващите двадесет и пет години в Сибир.
— Не говори така!
Димка се замисли.
— Не си влюбена в него, това ми е ясно… но не си и напълно безразлична.
— Виж сега, той е смел човек и прекрасен поет, но връзката ни не е романтична. Дори не съм го целунала. Той е един от мъжете, на които им трябват много жени.
— Като моя приятел Валентин — съквартирантът на Димка от университета, Валентин Лебедев, беше същински Дон Жуан.
— Да, досущ като Валентин.
— И така… Колко те е грижа ако претърсят апартамента на Василий и намерят тази пишеща машина?
— Много. Ние правим Несъгласие заедно. Аз написах днешния брой.
— По дяволите. Опасявах се от това.
Димка вече знаеше тайната, която тя криеше от него през изминалата година.
— Трябва веднага да идем в жилището му, да вземем пишещата машина и да се отървем от нея.
Димка отстъпи крачка назад от Таня.
— Твърдо не. Забрави.
— Трябва!
— Не. За теб бих рискувал всичко, бих рискувал всичко и за човек, когото обичаш, но няма да си залагам главата за този човек. Накрая всички можем да се озовем в шибания Сибир.
— Тогава сама ще го направя.
Димка се замисли и опита да прецени кое е по-опасно.
— Кой друг знае за теб и Василий?
— Никой. Ние сме внимателни. Проверявам със сигурност дали някой не ме следи, когато отивам в жилището му. Никога не се срещаме на публично място.
— Значи разследването на КГБ няма да те свърже с него.
Таня позамълча и в този момент Димка разбра, че са загазили сериозно.