— Как ще се отървем от нея? — прошепна той.
— В реката?
Димка понапрегна ума си и си спомни едно място на брега, където заедно с неколцина състуденти бяха ходили няколко пъти. Будуваха по цяла нощ и се наливаха с водка.
— Знам къде.
Метнаха се на мотоциклета и Димка излезе от центъра на града и се отправи на юг. Мястото, което имаше на ум, се намираше в покрайнините, но това беше добре: по-малко вероятно беше да ги забележат.
Димка кара бързо двадесет минути и спря пред Николо-Перервинския манастир.
Древната обител с великолепна църква сега беше в руини, неизползвана от десетилетия, а съкровищата й бяха ограбени. Беше разположена на ивица земя между железницата на юг и Москва река. Полята наоколо бяха превърнати в строителни площадки за новите високи жилищни блокове, но през нощта мястото беше пусто. Не се виждаше никой.
Димка избута мотоциклета до няколко дървета и го подпря на стойката. После поведе Таня през горичката към разрушения манастир. В лунната светлина срутените постройки изглеждаха призрачно. Приличните на луковици черковни куполи пропадаха, но зелените настлани с плочи покриви на манастира бяха почти непокътнати. Димка не можеше да се отърси от усещането, че духовете на поколения мъртви монаси го наблюдават през строшените прозорци. Тръгна на запад през заблатената земя към реката.
— Откъде знаеш това място? — попита Таня.
— Идвахме тук като студенти. Напивахме се и гледахме как слънцето изгрява над водата.
Стигнаха брега на реката. Тук тя правеше широк завой и застоялата вода беше спокойна на лунната светлина. Но Димка знаеше, че е достатъчно дълбоко за тяхната цел.
Таня се подвоуми.
— Каква загуба — рече тя.
Димка сви рамене.
— Пишещите машини са скъпи.
— Не е само до парите. Това е дисидентски глас, различен светоглед, различен начин на мислене. Пишещата машина е свобода на словото.
— Значи ще си по-добре без нея.
Таня му подаде машината.
Димка премести валяка максимално надясно, за да има дръжка.
— Давай — каза той. Замахна назад, после с всички сили хвърли машината над реката. Тя не отиде далече, но падна с приятно плясване и веднага изчезна от поглед.
Двамата постояха и погледаха вълничките в светлината на луната.
— Благодаря ти — каза Таня. — Особено защото не вярваш в онова, което аз правя.
Димка я прегърна през раменете и двамата си тръгнаха.
7.
Джордж Джейкс беше в кисело настроение. Ръката продължаваше да го боли адски, макар да беше гипсирана и да се крепеше на провесена през врата му превръзка. Беше загубил желаната работа още преди да я получи; точно както Грег предсказа, правната кантора Фосет Реншоу беше оттеглила предложението си, след като името му се появи във вестниците като ранен участник в Похода на свободата. Сега Джордж не знаеше какво ще прави с остатъка от живота си.
Церемонията по завършването, наречена дипломиране, се провеждаше в Стария двор в Харвардския университет, затревена площ, обградена от червените тухлени университетски сгради. Членовете на настоятелството носеха цилиндри и фракове. Завършилите с отличие биваха представяни на британския външен министър, безбрадия благородник лорд Хоум, и на един от хората на Кенеди в Белия дом със странното име Макджордж Бънди. Въпреки настроението си, Джордж беше малко тъжен, задето напуска Харвард. Беше прекарал тук седем години, първо като студент, и после, докато учеше за степента по право. Беше се запознал с разни необикновени хора и се сприятели с неколцина. Взе всеки изпит, на който се яви. Излезе с много жени и преспа с три. Напи се веднъж и усещането, че не се владее, му беше противно.
Но днес беше прекалено гневен, та да се потопи в носталгия. След насилието на тълпата в Анистън очакваше твърд отговор от администрацията на Кенеди. Джак Кенеди се представяше пред американския народ като либерал и беше спечелил гласовете на чернокожите. Боби Кенеди беше главен прокурор, най-висшият правоприлагащ служител в страната. Джордж очакваше Боби високо и ясно да заяви, че в Алабама важи конституцията на Съединените щати, както и навсякъде другаде.
А Боби не го стори.
Никой не беше арестуван за нападението над участниците в Похода на свободата. Нито местната полиция, нито ФБР разследваха някое от многобройните извършени престъпления с насилие. В Америка през 1961 пред очите на полицията бели расисти можеха да нападат протестиращите за човешки права, да трошат костите им, да опитат да ги опекат живи — и да им се размине.