После някой започна да ръкопляска. Джордж погледна над редиците седалки и видя как един професор се изправя. Беше Мърв Уест, един от по-младите преподаватели. И други се присъединиха към аплодисментите и бързо заглушиха освиркването. Още няколко души се изправиха. Джордж предполагаше, че дори онези, които не го познават, са се досетили кой е по гипса на ръката му.
Възвърна куража си и пристъпи на сцената. Когато получи дипломата, се надигнаха одобрителни викове. Джордж бавно се обърна с лице към публиката и поблагодари със скромно навеждане на глава. После слезе.
Когато се присъедини към останалите студенти, сърцето му блъскаше. Няколко души мълчаливо му стиснаха ръката. Той беше ужасен от освиркването и в същото време въодушевен от аплодисментите. Забеляза, че се поти и изтри лице с носната си кърпичка. Какво изпитание.
Изгледа остатъка от церемонията като замаян, доволен, че има време да се възстанови. Когато шокът от освиркването отмина, успя да разбере, че е било дело на Хюго и още шепа десни откачалки, а всички останали от либералния Харвард го бяха аплодирали.
„Би трябвало да се чувствам горд“, каза си той.
Студентите се върнаха при семействата си за обяд. Майката на Джордж го прегърна.
— Приветстваха те — каза тя.
— Да — рече Грег. — Макар за миг да изглеждаше, че ще има нещо друго.
Джордж умолително разпери ръце.
— Как бих могъл да не участвам в тази борба? Наистина искам работата във Фосет Реншоу и искам да доставя удоволствие на семейството, което ме подкрепяше през всичките години, докато учех — но това не е всичко. А ако имам деца?
— Би било чудесно! — подхвърли Марга.
— Но, бабо, моите деца ще са цветнокожи. В какъв свят ще растат? Втора класа американци ли ще бъдат?
Разговорът беше прекъснат от Мърв Уест, който разтърси ръката на Джордж и го поздрави с дипломирането. Професор Уест беше малко зле облечен с костюм от туид и яка с копченца.
— Благодаря Ви, че започнахте ръкоплясканията, професоре — каза Джордж.
— Не ми благодарете, Вие ги заслужихте.
Джордж представи семейството си.
— Тъкмо разговаряхме за моето бъдеще.
— Надявам се да не сте взели окончателни решения.
Любопитството на Джордж се изостри. Какво ли означаваше това?
— Още не. Защо?
— Разговарях с главния прокурор, Боби Кенеди — харвардски възпитаник, както знаете.
— Казахте му, надявам се, че начинът, по който се справи със случилото се в Алабама, е позор за нацията.
Уест се усмихна със съжаление.
— Не и с тези думи, не съвсем. Но двамата се съгласихме, че отговорът на администрацията беше неадекватен.
— Напълно. Не мога да си представя, че той… — Джордж млъкна, поразен от една мисъл. — Какво общо има това с решенията за моето бъдеще?
— Боби е решил да наеме млад черен адвокат, за да придаде на екипа на главния прокурор негърска перспектива към гражданските права. И ме попита мога ли да препоръчам някого.
За миг Джордж се вцепени.
— Да не би да казвате, че…
Уест предупредително вдигна ръка.
— Не Ви предлагам работата. Единствено Боби може да направи това. Но мога да Ви уредя интервю… ако искате.
— Джордж! Работа за Боби Кенеди! Би било фантастично! — възкликна Джаки.
— Майко, Кенеди ни разочароваха толкова много.
— Тогава работи за Боби и промени нещата!
Джордж се подвоуми. Огледа нетърпеливите лица наоколо: майка му, баща му, баба му, дядо му, после пак майка му.
— Може би ще го направя — каза най-сетне той.
8.
За свой срам, Димка Дворкин беше девствен на двадесет и две години.
Докато следваше в университета, беше излизал с няколко момичета, но никоя от тях не го остави да стигне до края. Пък и той не беше сигурен, че би трябвало. Всъщност никой не му беше казвал, че сексът трябва да е част от дълга и изпълнена с любов връзка, но той някак го чувстваше тъкмо така. Никога не бе изпитвал трескаво желание да го направи бързо, като някои момчета. Сега обаче липсата на опит се превръщаше в неудобство.
Приятелят му Валентин беше пълна противоположност. Висок и самоуверен, той имаше черна коса, сини очи и тонове чар. Към края на първата им година в Московския университет беше преспал с повечето студентки от факултета по политически науки и с една от преподавателките. В началото на тяхното приятелство Димка го беше попитал: