Джордж изпрати Верина до таксито и я целуна по бузата.
— Прекрасно беше да те видя отново — каза той.
Двамата с майка му тръгнаха пеш към Министерството на правосъдието. Джаки Джейкс искаше да види къде работи синът й. Джордж беше уредил посещението й в спокоен ден, когато Боби Кенеди се намира в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, на дванадесет-тринадесет километра от града.
Джаки си беше взела почивен ден. Специално за случая беше сложила шапка и ръкавици, все едно отива на църква. Докато вървяха, Джордж попита:
— Какво мислиш за Верина?
— Красиво момиче — веднага отговори Джаки.
— Ти би одобрила политическите й възгледи. Ти и Хрушчов — Джордж преувеличаваше, но и Верина, и Джаки бяха крайно либерални. — Тя е на мнение, че кубинците имат право да са комунисти, ако искат.
— Те това и правят — отвърна Джаки и доказа правотата му.
— Какво тогава не одобряваш?
— Нищо.
— Мамо, ние, мъжете, не сме много интуитивни, но аз те изучавам цял живот и знам кога имаш резерви.
Джаки се усмихна и нежно докосна ръката му.
— Ти си привлечен от нея и аз мога да разбера защо. Тя е неустоима. Не искам да злословя за момиче, което харесваш, но…
— Но какво?
— Може да се окаже трудно да си женен за Верина. Имам усещането, че тя поставя собствените си желания на първо място, на последно място и по средата.
— Мислиш, че е себична.
— Всички сме себични. Мисля, че тя е разглезена.
Джордж кимна и се постара да не се обижда. Майка му навярно имаше право.
— Няма защо да се тревожиш — рече той. — Тя е твърдо решена да си остане в Атланта.
— Е, сигурно това е за добро. Аз искам само ти да си щастлив.
Министерството на правосъдието се помещаваше във величествена класическа постройка срещу Белия дом. Когато влязоха, Джаки сякаш малко се понаду от гордост. Приятно й беше, че нейният син работи на такова престижно място. Джордж се радваше на реакцията й. Полагаше й се: тя беше посветила живота си на него и това беше наградата й.
Влязоха в голямата зала. Джаки хареса прочутите стенописи, които изобразяваха сцени от американския живот, но изгледа накриво алуминиевата статуя на Духа на справедливостта, която представляваше жена с една разголена гърда.
— Не съм превзета, но не разбирам защо Справедливостта трябва да разкрива гръдта си. Каква е причината за това?
Джордж се позамисли.
— За да се покаже, че Справедливостта няма какво да крие.
Джаки се засмя.
— Добър опит.
Качиха се нагоре с асансьора.
— Как е ръката ти? — попита Джаки.
Гипсът беше свален и Джордж нямаше нужда от превръзка през рамото.
— Още боли. Установих, че помага, ако си държа лявата ръка в джоба. Малко поддържа мишницата.
Слязоха на петия етаж. Джордж отведе Джаки в стаята, която делеше с Денис Уилсън и още няколко човека. Кабинетът на генералния прокурор беше в съседното помещение.
Денис беше на бюрото си до вратата. Беше бледен човек, чиято руса коса оредяваше преждевременно.
— Кога се връща той? — попита Джордж.
Денис знаеше, че говори за Боби.
— Няма да се върне поне до час.
— Ела да видиш кабинета на Боби Кенеди — обърна се Джордж към майка си.
— Сигурен ли си, че може?
— Няма го. Не би имал нищо против.
Джордж въведе майка си в преддверието, кимна на двете секретарки и влязоха в кабинета на главния секретар. Приличаше повече на салон в голяма провинциална къща с ореховата ламперия, масивната каменна камина, пъстрия килим и завесите и с лампите по масичките. Помещението беше грамадно, обаче Боби някак беше успял да го направи да изглежда претъпкано. Мебелировката включваше аквариум и препариран тигър. Огромното писалище беше заринато с документи, пепелници и семейни снимки. На етажерка зад писалището имаше четири телефона.
— Помниш ли къщата зад „Юниън Стейшън“, където живеехме, когато ти беше малък? — попита Джаки.
— Помня я, разбира се.
— Би могла цялата да влезе тук.
Джордж се озърна.
— Май да.
— А писалището е по-голямо от леглото, където спяхме, докато стана на четири годинки.
— Ние двамата и кучето.
На писалището лежеше зелена барета на специалните сили на американската армия, от които Боби се възхищаваше толкова много. Но Джаки се интересуваше повече от снимките. Джордж взе една фотография в рамка на Боби и Етел, седнали на морава пред голяма къща, заобиколени от седемте си деца.