— Щях да те разкрия.
— А вместо това, аз разкрих теб.
— Изпълнявах дълга си.
— Значи ти имаш грижата да не мога да получа работа и ме обвиняваш в паразитизъм. Какво очакваш да направя — да замина на запад?
— Емиграцията без разрешение е престъпление.
— И въпреки това толкова хора го правят! Чувам, че броят е нараснал до хиляда души на ден. Учители, лекари, инженери — дори полицаи. О! — Ребека изведнъж прозря. — Това ли се случи със сержант Шолц?
Ханс изглеждаше несигурен.
— Не е твоя работа.
— Познавам по лицето ти. Значи Шолц отиде на запад. Как мислиш, защо всички тези почтени хора стават престъпници? Дали защото искат да живеят в страна, където има свободни избори и тъй нататък?
Ханс гневно повиши глас:
— Свободните избори ни дадоха Хитлер — това ли искат те?
— Може би не искат да живеят там, където тайната полиция може да прави каквото пожелае. Можеш да си представиш колко е неудобно на хората от това.
— Само на онези, които имат какво да крият!
— И каква е моята тайна, Ханс? Хайде, ти трябва да знаеш.
— Ти си обществен паразит.
— Значи ти ми пречиш да си намеря работа, после ме заплашваш със затвор, задето нямам работа. Ще ме пратят в трудов лагер, нали? И там ще имам работа, само дето няма да ми плащат. Обичам комунизма, толкова е логичен! Чудя се защо хората така отчаяно искат да избягат от него.
— Майка ти неведнъж ми е казвала, че никога няма да емигрира на запад. Тя би го приела като бягство.
Ребека се питаше какво цели той.
— И…?
— Ако ти извършиш престъплението да емигрираш незаконно, никога няма да можеш да се върнеш.
Ребека разбра какво следва и се изпълни с отчаяние.
— Никога няма да видиш семейството си отново — победоносно заключи Ханс.
Ребека беше смазана. Излезе от сградата и застана на автобусната спирка. Както и да го погледнеше, тя беше принудена да изгуби или семейството, или свободата си.
Унила, тя хвана автобуса до училището, където работеше по-рано. Не беше подготвена за носталгията, която я връхлетя с влизането: шумът от бърборенето на младежите, миризмата на тебеширен прах и препарат за почистване, дъските със съобщения, футболните бутонки и надписите „Не тичай“. Осъзна колко е била щастлива като учителка. Това беше жизненоважна работа и Ребека беше добра в нея. Не можеше да понесе мисълта да се откаже.
Бернд беше в кабинета на старшия учител. Носеше черен костюм от рипсено кадифе. Платът беше износен, но цветът му отиваше. Засия от щастие, когато тя отвори вратата.
— Назначиха ли те за старши? — попита тя, макар да можеше да се досети за отговора.
— Никога няма да стане — отговори Бернд. — Но и така върша работата и ми харесва. Междувременно старият ни началник, Анселм, управлява голямо училище в Хамбург и заработва двойно повече пари. А ти как си? Седни.
Ребека седна и му разказа за интервютата за работа.
— Това е отмъщението на Ханс. Не трябваше да изхвърлям проклетия му макет от кибритени клечки през прозореца.
— Може и да не е това — рече Бернд. — Виждал съм го и по-рано. Човек ненавижда онзи, когото е наранил, колкото и да е странно. Мисля, че е така, защото жертвата постоянно му напомня, че се е държал срамно.
Бернд беше много умен. Липсваше й.
— Опасявам се, че Ханс може да ненавижда и теб — каза тя. — Каза ми, че те разследват за идеологическа неблагонадеждност, защото си ми написал препоръка.
— О, по дяволите — Бернд потърка белега на челото си, което винаги беше знак, че се тревожи. Контактите с ЩАЗИ никога не завършваха добре.
— Съжалявам.
— Недей. Радвам се, че ти написах препоръката. Пак бих го направил. В тази проклета страна някой трябва да казва истината.
— Освен това Ханс някак е разбрал, че ти си… привлечен от мен.
— И ревнува?
— Трудно е да си го представи човек, нали?
— Ни най-малко. Дори шпионин не би могъл да не се влюби в теб.
— Не говори безсмислици.
— За това ли дойде? — попита Бернд. — Да ме предупредиш?
— И да ти кажа… — трябваше да е дискретна, дори с него. — Да ти кажа, че вероятно няма да се виждаме известно време.
— Аха — той кимна в знак, че разбира.
Хората рядко казваха, че отиват на запад. Човек можеше да бъде арестуван само задето го планира. А ако някой откриеше такива намерения и не информираше полицията, извършваше престъпление. Затова само най-близките в семейството искаха подобно престъпно знание.