Ребека се изправи.
— Е, благодаря ти за приятелството.
Бернд заобиколи бюрото и я улови за ръцете.
— Не, аз ти благодаря. И ти желая късмет.
— И на теб.
Ребека установи, че несъзнателно вече е взела решението да замине на запад; мислеше за това с изненада и тревога, когато Бернд неочаквано наведе глава и я целуна.
Тя не очакваше това. Целувката беше нежна. Бернд остави устните си да се позабавят върху нейните, но не отвори уста. Ребека затвори очи. След година лъжлив брак й беше приятно да знае, че някой наистина я намира желана, дори обичана. Изпита потребност да го прегърне, но я потисна. Сега щеше да е лудост да започва една обречена връзка. След секунди се отдели от него.
Имаше чувството, че ще се разплаче. А не искаше Бернд да я вижда така. Успя да каже:
— Всичко хубаво.
После се обърна и бързо излезе.
Реши, че ще тръгне след два дни, рано в неделя сутрин.
Всички станаха, за да я изпратят.
Не можа да хапне нищо на закуска. Беше твърде притеснена.
— Вероятно ще ида в Хамбург — каза тя с престорена бодрост. — Анселм Вебер сега е директор на училище там и съм сигурна, че ще ме вземе на работа.
Баба й, Мод, облечена в пурпурен халат, каза:
— Можеш да намериш работа навсякъде в Западна Германия.
— Но ще е добре да познавам поне един човек в града — отговори Ребека отчаяно.
Вали се намеси.
— Смята се, че музикалната сцена в Хамбург е страхотна. Ще дойда при теб веднага, щом напусна училище.
— Напуснеш ли училище, ще ти се наложи да работиш — саркастично каза баща им. — Това ще е ново преживяване за теб.
— Без кавги тази сутрин — рече Ребека.
Татко й даде плик с пари.
— Щом минеш от другата страна, вземи такси. Иди направо на „Мариенфелде“. — На „Мариенфелде“ в южната част на града, близо до летището Темпелхоф, имаше бежански център. — Започни процедурата по емигриране. Сигурен съм, че ще се наложи да чакаш на опашка с часове, даже с дни. Когато уредиш всичко, ела във фабриката. Ще ти направя западногерманска банкова сметка и всичко останало.
Майка й плачеше.
— Ние ще се видим. Можеш да летиш до Западен Берлин когато искаш и ние ще минаваме границата, за да се срещнем. Ще си устройваме пикници на брега на Ванзее.
Ребека се мъчеше да не заплаче.
Прибра парите в малката чантичка, която беше целият й багаж. Всичко по-голямо можеше да доведе до ареста й от фопо на границата. Искаше да поостане, но се боеше, че съвсем ще загуби кураж. Целуна и прегърна всички. Баба Мод; осиновителя й Вернер; доведените брат и сестра Лили и Вали и накрая Карла, жената, която спаси живота й, майката, която не й беше майка, и по тази причина беше още по-скъпа.
После с пълни със сълзи очи излезе от къщата.
Беше ясно лятно утро, небето беше синьо и безоблачно. Опита да се почувства оптимистично: започваше нов живот, далеч от мрачното потисничество на комунистическия режим. И щеше отново да вижда семейството си по един или друг начин.
Вървеше с отривиста крачка по улиците на стария център на града. Подмина просторната болница Шарите и зави по Инвалиденщрасе. Отляво беше мостът Зандкруг, който носеше трафика над корабния канал Берлин-Шпандау към Западен Берлин.
Само че днес не беше така.
Първо Ребека не беше сигурна какво вижда. Имаше опашка от коли, които бяха спрели пред моста. Оттатък колите се беше струпала тълпа, която гледаше нещо. Може би на моста имаше катастрофа. Но от дясно, на Плац фор дем Нойен Тор, двадесет-тридесет източногермански войници стояха и не правеха нищо. Зад войниците имаше два съветски танка.
Беше озадачаващо и плашещо.
Ребека си проправи път през тълпата. Сега видя какъв е проблемът. От близката страна на моста беше издигната груба ограда от бодлива тел. При малък отвор в оградата стояха полицаи, които явно не пускаха никого.
Ребека се изкушаваше да попита какво става, но не искаше да привлича внимание към себе си. Не беше далече от станцията „Фридрихщрасе“: оттам можеше да иде с метрото направо на „Мариенфелде“.
Обърна се на юг и закрачи по-бързо, като мина на зигзаг между университетските сгради към станцията.
И тук нещо не беше наред.
Край входа се тълпяха няколко десетки души. Ребека мина напред и прочете залепеното на стената обявление, което само съобщаваше очевидното: станцията беше затворена. На най-горните стъпала като бариера бяха наредени въоръжени полицаи. Никой не се допускаше на пероните.