Ребека започна да се страхува. Навярно беше съвпадение, че първите две избрани от нея места за минаване са затворени. А може би не.
Имаше осемдесет и едно места, където хората можеха да минат от Източен в Западен Берлин. Най-близкото беше при Бранденбургската врата, където широката „Унтер ден Линден“ минаваше под паметната арка в „Тиргартен“. Ребека мина на юг по „Фридрихщрасе“.
Когато зави на запад по „Унтер ден Линден“, веднага разбра, че е в беда. И тук имаше танкове и войници. Стотици хора се бяха събрали пред прочутата порта. Когато мина в челото на тълпата, Ребека видя още една ограда от бодлива тел. Телта висеше на дървени магарета и се пазеше от източногерманската полиция.
Младежи, които изглеждаха като Вали — кожени якета, тесни панталони, прически в стил Елвис Пресли — крещяха обиди от безопасно разстояние. От западноберлинската страна подобни типове викаха гневно и от време на време замеряха полицаите с камъни.
Като се вгледа по-добре, Ребека забеляза, че различните полицаи — от Фопо, от граничната полиция и заводски милиционери — правят дупки в улицата, побиват високи бетонни стълбове и опъват бодлива тел между тях като по-трайно решение.
„Трайно“, рече си тя, и духът й пропадна в бездна.
Заговори някакъв човек.
— Така ли е навсякъде? Тази ограда?
— Навсякъде — отговори мъжът. — Гадове.
Източногерманският режим беше направил онова, което всички казваха, че не може да се направи: беше построил стена в средата на Берлин.
А Ребека беше от погрешната страна на стената.
Част втора
Бръмбар
1961–1962
11.
Джордж беше нащрек, когато отиде да обядва с Лари Мохини в Илектрик дайнър. Джордж не беше сигурен защо Лари предложи това, но се съгласи от любопитство. Двамата бяха на еднаква възраст и със сходни професии: Лари беше помощник в кабинета на началник-щаба на военновъздушните сили, генерал Къртис Ле Мей. Но шефовете им бяха скарани: братята Кенеди нямаха вяра на военните.
Лари беше в униформа на лейтенант от военновъздушните сили. Всичко във вида му беше военно: гладко обръснат, с ниско подстригана светла коса, здраво пристегнат възел на вратовръзката и лъснати обувки. — Пентагонът мрази сегрегацията — обяви той.
Джордж вдигна вежди.
— Наистина ли? Мислех, че армията по традиция с неохота поверява оръжие на негрите.
Мохини вдигна умиротворително ръка.
— Знам какво искаш да кажеш. Но първо, необходимостта винаги надделява над това отношение: негрите са се сражавали във всеки конфликт от Войната на независимостта насам. И второ, това е история. Днес Пентагонът има нужда от цветнокожи войници. И не искаме разходите и неефикасността на сегрегацията: две бани, две казарми, предразсъдъци и омраза между хора, от които се очаква да се сражават заедно.
— Добре, това го приемам — отговори Джордж.
Лари се зарови в сандвича си с печено сирене, а Джордж хапна пълна вилица чили кон карне.
— И така — продължи Лари. — В Берлин Хрушчов получи каквото искаше.
Джордж усети, че това е истинската тема на разговора на обяд.
— Слава Богу, не ни се налага да воюваме със Съветите — каза той.
— Кенеди се уплаши — отвърна Лари. — Източногерманският режим беше на път да се срине. Можеше да избухне контрареволюция, ако президентът беше приел по-твърда линия. Но Стената спря притока от бежанци на запад и сега Съветите могат да правят в Източен Берлин каквото пожелаят. Нашите западногермански съюзници са ни адски ядосани.
Джордж настръхна.
— Президентът избегна Трета световна война!
— В замяна позволи на Съветите да затегнат хватката си. Това не е точно победа.
— Това ли е мнението на Пентагона?
— До голяма степен.
Разбира се, раздразнено си рече Джордж. Сега му стана ясно — Мохини беше тук, за да защитава линията на Пентагона с надеждата да спечели подкрепата на Джордж. „Би трябвало да съм поласкан“, каза си той: „това говори, че сега хората ме приемат като част от вътрешния кръг на Боби“.
Но той нямаше намерението да слуша как нападат президента Кенеди, без да отвърне на удара.
— Май не трябва да очаквам нещо по-малко от генерал Ле Мей. Не го ли наричат Ле Мей Бомбаджията?