Мохини се свъси. Ако намираше прякора на началника си смешен, нямаше да го покаже.
Джордж смяташе, че надменният дъвчещ пури Ле Мей си заслужава подигравките.
— Знам, че той веднъж е казал, че ако има ядрена война и накрая останат двама американци и един руснак, значи сме победили.
— Никога не съм го чувал да казва подобно нещо.
— Явно президентът Кенеди му отговорил: „По-добре се надявайте американците да са мъж и жена“.
— Трябва да бъдем силни! — възкликна Мохини, който започваше да се сърди. — Загубихме Куба, Лаос и Източен Берлин, а сега има опасност да загубим Виетнам.
— Какво според теб можем да направим за Виетнам?
— Да пратим армията — тутакси отговори Лари.
— Нямаме ли вече две хиляди военни съветници там?
— Не е достатъчно. Пентагонът моли президента отново и отново да прати бойни отряди. Изглежда не му стиска.
Това подразни Джордж, понеже беше толкова несправедливо.
— На президента Кенеди не му липсва кураж — сопна се той.
— Тогава защо не нападне комунистите във Виетнам?
— Не вярва, че сме способни да победим.
— Би трябвало да слуша опитните и компетентни генерали.
— Трябва ли? Те му казаха да подкрепи глупавата операция в Залива на свинете. Ако в Обединеното командване са опитни и компетентни, как така не казаха на президента, че една инвазия на кубински емигранти е обречена на провал?
— Ние му казахме да прати поддръжка по въздуха…
— Извинявай, Лари, обаче цялата идея беше да се избегне замесването на американци. А когато нещата се объркаха, Пентагонът поиска да прати морската пехота. Братята Кенеди подозират, че ги удряте под пояса. Подведохте го да приеме обречената инвазия на емигрантите, защото искахте да го принудите да прати американски войски.
— Това не е вярно.
— Може би, но той мисли, че сега се мъчите да го подведете във Виетнам по същия начин. И е решен да не се подлъгва втори път.
— Добре, значи той ни има зъб заради Залива на свинете. Кажи ми сериозно, Джордж, това достатъчно добро основание ли е да оставим Виетнам да стане комунистически?
— Ще трябва да се съгласим да не се съгласяваме.
Мохини остави ножа и вилицата.
— Искаш ли десерт?
Беше разбрал, че си губи времето: Джордж никога нямаше да стане съюзник на Пентагона.
— Без десерт, благодаря — отговори Джордж. Той беше в кабинета на Боби да се бори за справедливост, за това децата му да могат да растат американски граждани с равни права. Трябваше някой друг да се бори с комунизма в Азия.
Изразът на Мохини се промени и той махна на някого в другия край на ресторанта. Джордж погледна през рамо и се сащиса.
Мохини махаше на Мария Самърс.
Тя не го видя. Вече обръщаше гръб на събеседничката си, бяло момиче на приблизително същата възраст.
— Това Мария Самърс ли е? — попита той невярващо.
— Аха.
— Ти я познаваш.
— Разбира се. Заедно следвахме право в Чикаго.
— Какво прави във Вашингтон?
— Смешна работа. Първоначално й бяха отказали работа в пресслужбата на Белия дом. После човекът, когото назначили, не се явил и тя била вторият избор.
Джордж се развълнува. Мария беше във Вашингтон — при това за дълго! Науми си да говори с нея, преди да излезе от ресторанта.
Хрумна му, че може да разбере нещо повече за Мария от Мохини.
— Излизал ли си с нея, докато учехте в юридическия факултет?
— Не. Тя излизаше само с цветнокожи момчета, и то не с много. Известна беше като айсберг.
Джордж не повярва на тази забележка. За някои мъже всяко момиче, което кажеше не, ставаше айсберг.
— Имаше ли си някой специален?
— Имаше един, с когото излизаше около година, но той я заряза, понеже тя не му пусна.
— Не съм изненадан — отговори Джордж. — Тя е от строго семейство.
— Откъде знаеш?
— Заедно участвахме в първия Поход на свободата. Поприказвахме си малко.
— Хубава е.
— Наистина.
Получиха сметката и си я поделиха. На излизане Джордж се спря до масата на Мария.
— Добре дошла във Вашингтон.
Тя се усмихна топло.
— Здравей, Джордж. Чудех се колко скоро ще се натъкна на теб.
— Здрасти, Мария — обади се Лари. — Тъкмо разправях на Джордж, че в юридическия беше известна като айсберг. — Той се разсмя.
Типична мъжка шега, нищо необичайно, но Мария се изчерви.