— Да.
Асансьорът дойде. Тя се запита ще я целуне ли за лека нощ.
Не го направи. Тя влезе в асансьора.
— Лека нощ, Мария.
— Лека нощ — отговори тя и вратите се затвориха.
Мина още седмица, преди Джордж да има възможността да каже на Норин Латимър, че връзката им приключва.
Много се страхуваше от това.
Естествено, и по-рано се беше разделял с момичета. След една-две срещи беше лесно: просто не се обаждаш. Опитът му показваше, че след по-дълга връзка чувството обикновено беше взаимно — и двамата знаят, че вълнението го няма. Норин обаче беше между двете крайности. Излизаха едва от няколко месеца и се разбираха добре. Джордж се надяваше скоро да преспят заедно. Тя не би очаквала да скъсат.
Срещнаха се на обяд. Норин помоли да я заведе в ресторанта в мазето на Белия дом, известен като мензата, но там не допускаха жени. Джордж не искаше да я води в някое изискано заведение като клуб Жокей, понеже се боеше, че тя ще си въобрази, че ще й предложи брак. Накрая отидоха в Олд Ебит, традиционен ресторант за политици, който беше видял и по-добри времена.
Норин приличаше повече на арабка, отколкото на негърка. Беше драматично красива, с вълнисти черни коси, маслинена кожа и извит нос. Носеше пухкав пуловер, който наистина не й прилягаше: Джордж предполагаше, че тя опитва да не изглежда заплашително пред началника си. Мъжете се чувстваха неловко с авторитетни на вид жени в кабинетите си.
— Наистина съжалявам, че отказах срещата снощи — каза Джордж, след като поръчаха. — Повикаха ме на среща при президента.
— Е, аз не мога да се състезавам с президента — каза тя.
Стори му се, че това е доста глупав отговор. Много ясно, че не може да се състезава с президента; никой не може. Но не искаше да започва този спор. Мина направо на въпроса.
— Нещо се случи — поде той. — Преди да те срещна, имаше друго момиче.
— Знам — отговори Норин.
— Какво искаш да кажеш?
— Харесвам те, Джордж. Ти си умен, забавен и мил. И хубав, ако не броим ухото.
— Но…
— Но мога да разбера, когато в сърцето на един мъж гори огън за друга.
— Можеш ли?
— Предполагам, че е Мария.
Джордж беше изумен.
— Откъде, за Бога, разбра това?
— Споменавал си името й четири или пет пъти. И никога не си говорил за друго момиче от миналото ти. Следователно, не е нужно да съм гений, за да разбера, че още е важна за теб. Но тя е в Чикаго и аз си помислих, че навярно ще успея да те отвоювам от нея — Норин внезапно се натъжи.
— Тя дойде във Вашингтон — каза Джордж.
— Умно момиче.
— Не заради мен. На работа.
— Каквото и да е, зарязваш ме заради нея.
Джордж надали би могъл да каже „да“ на подобно твърдение. Но беше истина, затова не каза нищо.
Поднесоха храната, но Норин не взе вилицата.
— Пожелавам ти всичко добро, Джордж — каза тя. — Пази се.
Стори му се много внезапно.
— Ъъ… и ти.
Тя се изправи.
— Довиждане.
Той можеше да каже само едно:
— Довиждане, Норин.
— Можеш да изядеш и моята салата — каза Норин и излезе.
Джордж си поигра с храната няколко минути. Чувстваше се зле. Норин беше благородна по някакъв свой начин. Направи нещата лесни за него. Джордж се надяваше всичко да е наред с нея. Не заслужаваше да бъде наранявана.
От ресторанта Джордж отиде в Белия дом. Трябваше да присъства на среща на президентския Комитет по равните възможности за работа, председателствана от вицепрезидента Линдън Джонсън. Джордж се беше съюзил със Скип Андерсън, един от съветниците на Джонсън. Но до началото на срещата оставаше половин час, затова той отиде в пресслужбата да потърси Мария.
Днес тя носеше рокля на точки с подходяща лента за коса. Лентата вероятно държеше на място перука: повечето чернокожи момичета ползваха сложни перуки, а сладката къса прическа на Мария определено не беше естествена.
Когато тя го попита как е, той не знаеше какво да отговори. Чувстваше се гузен заради Норин; но сега можеше да покани Мария на среща с чиста съвест.
— Общо взето, доста добре. Ти?
Тя сниши глас.
— В някои дни просто мразя белите хора.
— Това пък защо?
— Ти не познаваш дядо ми.
— Не съм срещал никого от семейството ти.
— Дядо все още понякога проповядва в Чикаго, но прекарва повечето време в родния си град Голгота, Алабама. Казва, че така и не е свикнал със студения вятър в Средния запад. Но още се държи. Облякъл си най-хубавия костюм и отишъл в съда в Голгота да се регистрира като гласоподавател.