— И какво се е случило?
— Унизили го — Мария поклати глава. — Знаеш номерата им. Дават на хората изпит по грамотност: трябва да прочетеш на глас част от конституцията на съответния щат, да я обясниш, после да я напишеш. Началникът на отдела по гражданското състояние определя кой член да прочетеш. Дава на белите някое просто изречение като „Нито един човек не бива да бъде затварян заради дълг“. Но негрите получават дълги и сложни параграфи, които само адвокат може да разбере. После зависи от чиновника да определи грамотен ли си, или не, и разбира се, той винаги решава, че белите са грамотни, а негрите не са.
— Кучите му синове.
— И това не е всичко. Негрите, които опитат да се регистрират, биват уволнявани за наказание. Дядо обаче не са могли да уволнят, понеже е пенсионер. Затова, когато излизал от сградата на съда, го арестували за безделничество. Той прекарал нощта в затвора — това не е пикник, когато си на осемдесет години. — В очите й имаше сълзи.
Разказът затвърди решимостта на Джордж. От какво имаше да се оплаче той? Е, някои от нещата, които се налагаше да върши, извикваха у него желанието да си измие ръцете. Работата за Боби Кенеди си оставаше най-ефективното нещо, което можеше да стори за хора като дядо Самърс. Един ден расистите от юга щяха да бъдат смазани.
Той си погледна часовника.
— Имам среща с Линдън.
— Кажи му за дядо.
— Може би ще му кажа — времето, което прекарваше с Мария, винаги му се струваше твърде кратко. — Съжалявам, че бързам така, но искаш ли да се видим след работа? Можем да пийнем, може би да вечеряме някъде?
Мария се усмихна.
— Благодаря ти, Джордж, но довечера имам среща.
— О — Джордж се сепна. Някак не му беше хрумвало, че тя може би вече излиза с някого. — Ъъ, утре трябва да отида в Атланта, но ще се върна след два-три дни. Може би в края на седмицата?
— Не, благодаря — тя се подвоуми, после обясни: — Имам сериозен приятел.
Джордж беше опустошен, а това беше глупаво: защо пък толкова привлекателно момиче като Мария да няма сериозен приятел? Какъв глупак беше той. Чувстваше се объркан, като че беше загубил почва под краката си.
— Щастливец — успя да продума той.
— Мило е, че го казваш — отговори Мария с усмивка.
Джордж искаше да разбере за конкурента си.
— Кой е той?
— Не го познаваш.
— Но това ще се промени, щом науча името му.
— Опитай.
Мария поклати глава.
— Предпочитам да не казвам.
Джордж беше ядосан извън всяка мярка. Имаше съперник и даже не знаеше името му. Искаше да я притисне, но се тревожеше да не я изтормози: момичетата мразеха това.
— Добре — неохотно се съгласи той. И съвършено неискрено додаде: — Пожелавам ти много хубава вечер.
— Със сигурност ще е така.
Разделиха се и Мария се отправи към пресслужбата, а Джордж — към кабинета на вицепрезидента.
Сърцето го болеше. Харесваше Мария повече от всяко друго момиче, което беше срещал, а я беше загубил заради друг мъж.
Питам се кой ли е, мислеше си Джордж.
Мария се съблече и влезе във ваната при президента Кенеди.
Джак Кенеди пиеше хапчета по цял ден, но нищо не облекчаваше болката в гърба му като това да е във водата. Той даже се бръснеше във ваната сутрин. Ако можеше, щеше да спи в басейна.
Това беше неговата вана в неговата баня, с неговото тюркоазено-златисто шише парфюм 4711 на полицата над мивката. След първия път Мария никога не беше се връщала в покоите на Джаки. Президентът имаше отделна спалня и отделна баня, свързани с апартамента на Джаки с къс коридор, където по неизвестна причина се помещаваше грамофонът.
Джаки отново беше извън града. Мария се беше приучила да не се измъчва с мисли за съпругата на любовника си. Знаеше, че коравосърдечно предава една достойна жена и се натъжаваше, затова не мислеше по въпроса.
Мария харесваше банята, която беше по-луксозна от сън, с меки кърпи и бели халати, и скъп сапун — и едно семейство жълти гумени патета.
Бяха установили рутина. Когато Дейв Пауърс я поканеше, което се случваше приблизително веднъж седмично, тя вземаше асансьора до Резиденцията след работа. В Западната дневна винаги я очакваше кана Дайкири и поднос закуски. Понякога Дейв беше там, понякога Джени и Джери, понякога нямаше никого. Мария си сипваше питие и чакаше, изпълнена с желание, но търпелива, докато президентът дойде.