— Можеш да ми кажеш всичко. Обожавам те. Трябва да знаеш, че никога няма да те съдя. Просто кажи какво чувстваш.
— Май съм ядосан, защото съм слаб. Имаме мнозинство в Конгреса само ако включим демократите от Юга. Ако внеса законопроект за гражданските права, те ще го саботират. И не е само това. Като отмъщение, ще гласуват против всичко останало във вътрешната ми законодателна програма, включително срещу здравеопазването. А то би могло да подобри живота на цветнокожите американци дори повече от законодателството за гражданските права.
— Значи ли това, че си се отказал от гражданските права?
— Не. Следващия ноември имаме междинни избори. Ще помоля американския народ да прати повече демократи в Конгреса, за да изпълня обещаното по време на кампанията.
— А американците ще го направят ли?
— Вероятно не. Републиканците ме нападат по външната политика. Загубихме Куба, загубихме Лаос, а сега губим Виетнам. Наложи ми се да оставя Хрушчов да издигне ограда от бодлива тел по средата на Берлин. По дяволите, тъкмо сега съм притиснат до стената.
— Колко странно — замисли се Мария. — Не можеш да позволиш на негрите от Юга да гласуват, защото си уязвим във външната политика.
— Всеки водач трябва да изглежда силен на международната сцена, иначе не може да постигне нищо.
— Не можеш ли просто да опиташ? Да внесеш законопроекта за гражданските права, макар че вероятно ще загубиш. Поне хората ще знаят колко си искрен.
Той поклати глава.
— Ако внеса законопроект и ме бият, ще изглеждам слаб, а това ще изложи на опасност всичко останало. И така никога няма да получа втори шанс за гражданските права.
— Какво тогава да кажа на дядо?
— Че да постъпваш правилно не е толкова лесно, колкото изглежда, дори човек да е президент.
Той се изправи и Мария го последва. Подсушиха се един друг с хавлии и отидоха в спалнята му. Мария облече една от неговите меки сини памучни нощници.
Отново се любиха. Ако той беше уморен, беше кратко, като първия път, но тази вечер беше спокоен. Настроението му стана игриво и двамата лежаха по гръб и си играеха един с друг, все едно нищо друго нямаше значение.
После той заспа бързо. Тя лежеше до него, благословено щастлива. Не искаше да идва утрото, когато трябваше да се облече, да иде в пресслужбата и да започне ежедневната си работа. Живееше в истинския свят, все едно е сън, и чакаше само обаждането от Дейв Пауърс, което означаваше, че трябва да се събуди и да се върне в единствената реалност, която имаше значение.
Знаеше, че някои от колегите й може да се досещат какво прави. Знаеше, че той никога няма да напусне съпругата си заради нея. Знаеше, че трябва да се притеснява от бременност. Знаеше, че всичко, което прави, е глупаво и грешно и не е възможно да свърши добре.
И беше прекалено влюбена, че да я е грижа.
Джордж разбираше защо Боби е толкова доволен, че може да го прати да говори с Кинг. Щом се налагаше да притисне движението за граждански права, имаше повече възможност да успее, ако използва чернокож пратеник. Джордж смяташе, че Боби е прав за Левинсън, но въпреки това не се чувстваше съвсем удобно в ролята си — усещане, което му ставаше все по-познато.
Атланта беше студена и дъждовна. Верина го посрещна на летището, облечена в жълтеникаво палто с черна кожена яка. Изглеждаше красива, но Джордж още го болеше твърде много от отказа на Мария, та да се почувства привлечен.
— Познавам Стенли Левинсън — каза Мария, докато караше през големия град. — Много откровен човек.
— Той е адвокат, нали?
— Повече от това. Помогна на Мартин с написването на Крачка към свободата. Близки са.
— ФБР твърди, че Левинсън е комунист.
— За ФБР всеки, който не е съгласен с Дж. Едгар Хувър, е комунист.
— Боби нарече Хувър минетчия.
Верина се разсмя.
— Мислиш ли, че е говорил сериозно?
— Не знам.
— Хувър — пудра? — тя поклати невярващо глава. — Прекалено хубаво, за да е вярно. Истинският живот никога не е толкова забавен.
Шофираше под дъжда към квартала „Олд Форт Уърд“, където се намираха стотици предприятия, собственост на чернокожи. Като че ли имаше църква на всеки ъгъл. Авеню „Обърн“ беше наречено веднъж най-процъфтяващата негърска улица в Америка. Главната квартира на Конференцията на християнските водачи от Юга се помещаваше на номер 320. Верина спря пред дълга двуетажна сграда от червени тухли.