Нямаше кой знае какво друго за харесване. Всяка училищна пиеса, която Камерън беше гледал, беше ужасна. Тази не правеше изключение. Седемнадесетгодишното момче, което играеше Хамлет, се мъчеше да изглежда загадъчно, обаче успяваше единствено да се държи като дърво. Но Иви беше нещо друго.
В първата сцена Офелия почти само слушаше снизходителния си брат и надутия си баща, а накрая предупреди брат си да се пази от двуличието в кратка реч, която произнесе със злостно удоволствие. Но във втората сцена, когато разказваше на баща си за лудото нахълтване на Хамлет в личните й покои, Иви разцъфтя. В началото беше като трескава, после се успокои, стана по-тиха и по-съсредоточена, а накрая зрителите едва смееха да дишат, когато тя произнесе: „И после такава покъртителна въздишка изтръгна се от неговата гръд“. А в следващата сцена, когато гневният Хамлет бълнуваше как тя трябва да иде в манастир, тя изглеждаше толкова объркана и наранена, че Камерън искаше да скочи на сцената и да го изхвърли с бой. Джеръми Фокнър мъдро беше решил първата част да свърши в този момент и аплодисментите бяха неудържими.
Дейв стопанисваше бара за антракта. Продаваха безалкохолни напитки и сладкиши. Десетина негови приятели обслужваха гостите с възможно най-голяма бързина. Камерън беше впечатлен: никога не беше виждал ученици да работят така усърдно.
— Да не си им дал някакви енергизиращи хапове? — попита той Дейв, докато си вземаше черешова напитка.
— Ами. Само двадесет процента от всичко, което продадат.
Камерън се надяваше Иви да дойде да поговори със семейството си през антракта, но тя още не се беше появила, когато удари звънецът за втората част. Той се върна на мястото си разочарован, но нетърпелив да види какво ще направи Иви.
Хамлет се пооправи малко, когато трябваше да тормози Офелия с мръснишки шеги пред всички. Камерън нелюбезно си помисли, че това иде отвътре на изпълнителя. Смущението и мъката на Офелия растяха, докато стигнаха почти до истерия.
Но сцената с полудяването й надмина всичко.
Тя влезе с вид на обитателка на лудница, в мръсна и покъсана нощница от тънък памук, която едва стигаше до средата на бедрата й. Далеч не беше жалка — тя беше саркастична и нападателна, като пияна уличница. Когато каза: „А казват, че кукумявката била хлебарска дъщеря“, изречение, което за Камерън нямаше никакъв смисъл, то прозвуча като злостна подигравка.
Камерън чу как майка му прошепва на баща му:
— Не мога да повярвам, че това момиче е само на петнадесет.
При стиха: „Мъжът туй чака, не прощава, подлеца му с подлец“ — Офелия посегна към гениталиите на краля и предизвика тревожно хихикане у публиката.
После настана внезапна промяна. Сълзи се затъркаляха по страните й и гласът й стихна почти до шепот, когато заговори за мъртвия си баща. Зрителите се умълчаха. Тя отново беше дете, когато каза: „Но не мога да не плача като си помисля, че са го положили в хладната пръст“.
Камерън също искаше да заплаче.
Сетне тя подбели очи, залитна и изкряка като стара вещица. „Каляската ми, моля!“ — викна лудо тя. Улови с две ръце деколтето на дрехата си и я съдра отпред. Зрителите зяпнаха. „Лека нощ, госпожи!“ — изкрещя тя и остави дрехата да падне на пода. Съвършено гола, тя викаше: „Лека нощ, лека нощ, лека нощ!“ После избяга.
След това пиесата беше мъртва. Гробарят не беше забавен, а дуелът в края беше толкова изкуствен, че чак доскуча. Камерън можеше да мисли единствено за голата Офелия, която бълнуваше на сцената, малките й гърди бяха щръкнали гордо, окосмението в слабините й беше огнено кестеняво; едно красиво момиче, доведено до лудост. Предполагаше, че всеки мъж в публиката се чувства така. Никой не го беше грижа за Хамлет.
Когато изпълнителите излязоха пред завесата, най-гръмките аплодисменти бяха за Иви. Но главният учител не излезе на сцената да предложи пространните хвалби и благодарности, които обичайно се даваха и на най-безнадеждните аматьорски представления.
Когато излязоха от салона, всички гледаха семейството на Иви. Дейзи бодро бъбреше с другите родители и приемаше нещата храбро. Лойд, в строг сив костюм с жилетка, не каза нищо, но изглеждаше мрачен. Бабата на Иви, Ет Лекуит, леко се усмихваше: може би имаше резерви, но нямаше да се оплаква.
Семейството на Камерън също реагираше различно. Устните на майка му бяха свити неодобрително. Баща му се усмихваше толерантно. Бийп щеше да се пръсне от възторг.
— Сестра ти е блестяща — каза Камерън на Дейв.
— И аз харесвам твоята сестра — усмихна се Дейв в отговор.