— Иви, аз съм влюбен в теб.
— О, Кам, не ставай смешен.
Камерън имаше чувството, че някой го е ударил.
Иви опита да тръгне. Камерън я стисна по-силно, без да го е грижа, че вече може да я заболи.
— Смешен ли? — попита той. Гласът му трепна притеснително и той заговори пак, по-твърдо. — Защо това трябва да е смешно?
— Нищо не знаеш — отговори тя с досада.
Това беше особено обидно. Камерън се гордееше, че знае много, и си представяше, че тя го харесва заради това.
— И какво не знам?
Тя енергично изви ръката си и я измъкна.
— Аз съм влюбена в Джаспър, глупако — отговори Иви и влезе в къщата.
13.
На сутринта, докато още беше тъмно, Ребека и Бернд отново се любиха.
Живееха заедно от три месеца в старата къща в берлинския квартал „Митте“. За щастие, къщата беше голяма и те я споделяха с родителите на Ребека — Вернер и Карла, — плюс брат й Вали, сестра й Лили и баба Мод.
За известно време любовта ги утешаваше за всички загуби. И двамата бяха без работа, а тайната полиция им пречеше да си намерят нова — въпреки отчаяния недостиг на учители в Източна Германия.
И двамата обаче бяха разследвани като обществени паразити — престъплението да си безработен в комунистическа страна. Рано или късно щяха да ги осъдят и да ги хвърлят в затвора. Бернд щеше да иде в затворнически трудов лагер, където навярно щеше да умре.
Затова те щяха да избягат.
Днес беше последният им ден в Източен Берлин.
Когато Бернд нежно плъзна ръка под нощницата на Ребека, тя каза:
— Твърде нервна съм.
— Може да нямаме много други възможности — отговори той.
Тя го прегърна и се притисна към него. Знаеше, че е прав. И двамата можеха да умрат при опита за бягство.
А по-лоша беше възможността единият да умре, а другият да оцелее. Бернд се пресегна да вземе презерватив. Бяха се разбрали да се оженят, когато се доберат до свободния свят, а дотогава да се предпазват от забременяване. Ребека не искаше да отглежда дете в Източна Германия, ако плановете им пропаднеха.
Въпреки всички страхове, които я измъчваха, Ребека бе завладяна от желание и откликна енергично на докосването на Бернд. За нея страстта беше ново откритие. В повечето случаи се беше наслаждавала умерено на секса с Ханс и с двамата си предишни любовници, но никога досега желанието не я беше заливало, не я беше поглъщало до степен да забрави всичко останало за известно време. Сега мисълта, че това може да е за последен път, правеше желанието й още по-силно.
Когато свършиха, той каза:
— Ти си тигрица.
— Преди да те срещна, не бях. Заради теб е — отвърна тя през смях.
— Заради нас е. Ние сме прави.
— Хората бягат всеки ден — отговори тя, когато успя да си поеме дъх.
— Никой не знае колко са.
Бегълците преплуваха канали и реки, покатерваха се през оградата от бодлива тел, укриваха се в коли и камиони. Западногерманци, които биваха допускани в Източен Берлин, носеха подправени западногермански паспорти за роднините си. Съюзническите войски можеха да се придвижват навсякъде, затова един мъж от Източна Германия си купи американска военна униформа от магазин за театрални костюми и мина през контролния пункт, без някой да го спре.
— И мнозина умират — додаде Ребека.
Граничарите нямаха нито милост, нито срам. Стреляха на месо. Понякога оставяха ранените да умрат от кръвозагуба в ничията земя като урок за останалите. Наказанието за опит да напуснеш комунистическия рай беше смърт.
Ребека и Бернд планираха да избягат през „Бернауерщрасе“.
Една от мрачните иронии на Стената беше, че на някои улици сградите бяха в Източен Берлин, а тротоарите — в Западен. Жителите на източната страна на „Бернауерщрасе“ бяха отворили вратите си в неделя, тринадесети август 1961, и бяха открили оградата от бодлива тел, която не им позволяваше да излязат навън. В началото мнозина скачаха от прозорците, за да се озоват на свобода — някои се нараняваха, други падаха върху одеялата, разгънати от западноберлинските пожарникари. Сега всички тези сгради бяха опразнени, а вратите и прозорците им бяха заковани.
Планът на Ребека и Бернд беше друг.
Облякоха се и слязоха да закусват със семейството — навярно последната им закуска за дълго време. Беше напрегнато повторение на закуската от тринадесети август миналата година. Тогава семейството беше тъжно и притеснено: Ребека планираше да избяга, но не с риск за живота си. Сега бяха уплашени.