Ребека се помъчи да се държи бодро.
— Може един ден всички да ни последвате през границата.
— Знаеш, че няма да го направим — отговори Карла. — Вие трябва да тръгнете, нямате живот тук. Ние обаче оставаме.
— А работата на татко?
— Засега продължавам — рече Вернер. Той вече не можеше да ходи в собствената си фабрика, понеже тя се намираше в Западен Берлин. Между двете половини на града нямаше телефонна връзка, затова Вернер трябваше да прави всичко по пощата, а тя винаги можеше да бъде забавена от цензорите.
За Ребека това беше мъчение. Семейството беше най-важното нещо в света за нея, но тя беше принудена да ги напусне.
— Е, нито една стена не стои вечно — каза тя. — Един ден Берлин ще се обедини отново и ние пак ще можем да бъдем заедно.
На вратата се позвъни и Лили скочи от масата.
— Надявам се да е пощальонът с отчетите от фабриката — каза Вернер.
— Ще премина стената при първия сгоден случай — обади се Вали. — Няма да прекарам живота си на изток, където някой стар комунист ще ми казва каква музика да свиря.
— Можеш сам да вземаш решения, когато пораснеш — отговори Карла.
Лили се върна в кухнята. Изглеждаше уплашена.
— Не е пощальонът. Ханс е.
Ребека тихичко изписка. Със сигурност отчужденият й съпруг не би могъл да знае плана й за бягство?
— Сам ли е? — попита Вернер.
— Така мисля.
Баба Мод се обърна към Карла.
— Помниш ли как се справихме с Йоахим Кох?
Карла погледна децата. Очевидно не се предполагаше те да знаят какво е станало с Йоахим Кох.
Вернер приближи кухненския бюфет и отвори най-долното чекмедже. Там държаха тежките тигани. Той издърпа чекмеджето докрай и го остави на пода. После се пресегна дълбоко в отвора и извади черен пистолет с кафява ръкохватка и малка кутия патрони.
— Иисусе — продума Бернд.
Ребека не разбираше много от оръжия, но знаеше, че това е Валтер Р38. Вернер явно го беше задържал след войната.
„Какво ли е станало с Йоахим Кох“, питаше се Ребека. „Убит ли беше?“
От мама? И баба?
— Ако Ханс Хофман те изведе от този дом, никога повече няма да те видим — каза й Вернер. После започна да зарежда пистолета.
— Може да не е дошъл да арестува Ребека — каза Карла.
— Вярно — съгласи се Вернер. Обърна се към Ребека: — Говори с него. Разбери какво иска. Ако стане нужда, викай.
Ребека стана. Бернд също.
— Не ти — каза му Вернер. — Ако те види, може да се разгневи.
— Но…
— Татко е прав — намеси се Ребека. — Просто бъди готов да дойдеш, ако извикам.
— Добре.
Ребека пое дълбоко дъх, успокои се и отиде в салона.
Ханс стоеше там в новия си сиво-син костюм и носеше вратовръзката, която Ребека му беше подарила за последния рожден ден.
— Получих документите за развода — каза той.
Ребека кимна.
— Очаквал си ги, разбира се.
— Може ли да поговорим за това?
— Има ли нещо за казване?
— Може би.
Тя отвори вратата на трапезарията, която ползваха за официални вечери, иначе децата си пишеха домашните там. Влязоха и седнаха. Ребека не затвори вратата.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Ханс.
Ребека се уплаши. За бягството ли говореше? Знаеше ли?
— Какво да направя? — успя да продума тя.
— Да се разведеш.
— Защо не? — обърка се Ребека. — И ти го искаш.
— Така ли?
— Ханс, какво се опитваш да ми кажеш?
— Че не се налага да се развеждаме. Можем да опитаме отново. Този път без лъжи. Щом вече знаеш, че съм офицер от ЩАЗИ, няма да са нужни лъжи.
Това й се стори като някакъв глупав сън, в който се случват невъзможни неща.
— Но защо? — настоя тя.
Ханс се приведе над масата.
— Не знаеш ли? Не можеш ли поне да предположиш?
— Не, не мога! — каза тя, макар в ума й да проблесна едно противно предположение.
— Обичам те — каза Ханс.
— За Бога! — викна Ребека. — Как можа да кажеш такова нещо? След всичко, което си сторил!
— Искрен съм. В началото се преструвах. Но след време осъзнах каква прекрасна жена си. Исках да се оженя за теб, не беше само работа. Ти си красива, умна и отдадена на учителството — аз се възхищавам на отдадеността. Никога не съм срещал жена като тебе. Върни се при мен, Ребека. Моля те.