Вали не можеше да ги последва по алеите между гробовете: щеше да е прекалено забележим на толкова открито. Забърза косо и се озова зад параклиса в средата на гробището. Надзърна иззад ъгъла. Явно не го бяха забелязали.
Наблюдаваше как стигат до северозападния ъгъл на гробището.
Там беше опъната ограда от телена мрежа, а зад нея се намираше задният двор на някаква къща.
„Това обяснява гуменките“, рече си Вали. Ами въжето за пране?
Постройките на „Бернауерщрасе“ се рушаха, но страничните улици се обитаваха нормално. Ребека и Бернд, напрегнати и изпълнени със страх се прокрадваха през задния двор на една от къщите на такава уличка, на пет врати от края на улицата, където Стената я затваряше. Покатериха се през още една ограда, после през трета и с всяко минаване се доближаваха все повече до Стената. Ребека беше на тридесет години и пъргава. Бернд беше по-възрастен, на четиридесет, но в добра форма: беше треньор на училищния футболен отбор. Стигнаха до гърба на третата къща от края.
Веднъж вече бяха идвали в гробището, пак облечени в черно, за да изглеждат като опечалени, а истинската им цел беше да огледат тези къщи. Нямаха съвсем добър изглед, а не можеха да си позволят риска да ползват бинокъл, но бяха почти сигурни, че третата къща предлага възможен достъп до покрива.
Един покрив водеше до друг и накрая — до празните постройки на „Бернауерщрасе“.
Сега, когато вече беше близо, Ребека се разтревожи още повече.
Планирали бяха да се изкачат по една ниска пристройка за въглища, после по сайвант с плосък покрив и накрая по една стена с фронтон с доста издаден перваз на прозореца. Но откъм гробището всички височини им се бяха видели по-малки. А отблизо изкачването изглеждаше трудно.
Не можеха да влязат в къщата. Обитателите можеха да вдигнат тревога — не го ли стореха, по-късно щяха да бъдат сурово наказани.
Покривите бяха влажни от мъглата и щяха да са хлъзгави, но поне не валеше дъжд.
— Готова ли си? — попита Бернд.
Не беше готова. Беше ужасена.
— Да, по дяволите — отговори Ребека.
— Ти си тигрица.
Складът за въглища беше висок до гърдите. Качиха се отгоре. Меките им обувки почти не вдигаха шум.
Оттам Бернд се опря на лакти на плоския покрив на сайванта и се покатери. Легна по корем и изтегли Ребека. Двамата се изправиха на покрива. На Ребека й се въртеше главата от усещането, че ги виждат, но когато се огледа, не забеляза никого, с изключение на една самотна далечна фигура в гробището.
Следващата част беше страшна. Бернд качи едно коляно на перваза на прозореца, но той се оказа тесен. За щастие, завесите бяха спуснати, така че и да имаше хора в стаята, нямаше да видят нищо — стига да не чуеха шум и да не дойдеха да проверят. С известна трудност, той качи и другото коляно. Опря се на рамото на Ребека и успя да застане прав. Щом стъпи здраво на крака, макар и на тясно, Бернд помогна на Ребека да се качи.
Тя приклекна на ръба и опита да не гледа надолу.
Бернд се протегна към ръба на островърхия покрив, следващата им стъпка нагоре. Не можеше да се покатери от мястото, на което стоеше: можеше да улови само ръба на една плоча. Вече бяха обсъдили този проблем. Все още на колене, Ребека се стегна. Бернд положи стъпало на дясното й рамо. Като се придържаше за покрива за равновесие, той отпусна цялата си тежест върху нея. Болеше, но Ребека понесе напрежението. След миг лявото стъпало на Бернд се озова върху лявото й рамо. С равномерно разпределената тежест, тя можеше да го удържи — за няколко мига.
След секунда Бернд качи крака си през ръба на плочите и се търкулна горе на покрива.
Просна се, разперил ръце и крака за по-добро сцепление, и се протегна надолу. С едната си облечена в ръкавица ръка стисна яката на дрехата на Ребека, а тя го улови за мишницата.
Завесите внезапно се отвориха и едно женско лице се втренчи в Ребека от няколко сантиметра.
Жената изпищя.
Бернд с усилие вдигна Ребека, докато тя успее да прехвърли крак през наклонения ръб на покрива, после я изтегли в безопасност до себе си.
Но и двамата загубиха контрол и започнаха да се плъзгат надолу.
Ребека разтвори ръце и притисна облечените си в ръкавици длани към плочите в опит да спре плъзгането. Бернд направи същото. Ала продължиха да се пързалят, бавно и неумолимо. После гуменките на Ребека опряха в железен улук. Не беше много здрав, но удържа и двамата спряха.