— Какъв беше този писък? — попита тревожно Бернд.
— Една жена в спалнята ме видя. Не мисля, че може да са я чули на улицата обаче.
— Но тя може да вдигне тревога.
— Нищо не можем да направим. Да продължаваме.
Запълзяха като раци по наклонения покрив. Къщите бяха стари и някои плочи бяха строшени. Ребека се стараеше да не отпуска тежестта си върху улука, до който се докосваха стъпалата й. Напредваха болезнено бавно.
Представи си как жената на прозореца разговаря със съпруга си: „Ако не направим нищо, ще ни обвинят в помагачество. Можем да кажем, че сме спали дълбоко и не сме чули нищо, но навярно и без това ще ни арестуват. А даже и да позвъним на полицията, ще ни арестуват по подозрение. Когато нещата се объркат, те арестуват всички наоколо. Най-добре да си траем. Пак ще спусна завесите“.
Обикновените хора избягваха всякакви контакти с полицията, но жената на прозореца можеше и да не е обикновена. Ако тя или съпругът й бяха партийци с хубава служба и привилегии, имаха известен имунитет срещу полицейския тормоз и при тези обстоятелства несъмнено щяха да вдигнат тревога.
Но секундите минаваха и Ребека не чу никакво раздвижване. Може би на двамата с Бернд им се беше разминало.
Стигнаха до един ъгъл на покрива. Бернд опря стъпала от двете страни и успя да изпълзи нагоре, докато прехвърли ръце през билото на покрива. Сега имаше по-безопасен захват, макар да рискуваше върховете на пръстите му в тъмните ръкавици да бъдат забелязани от полицаите на улицата.
Преодоля ъгъла и продължи да пълзи, като с всяка секунда се доближаваше до „Бернауерщрасе“ и свободата.
Ребека го последва. Погледна през рамо, като се питаше дали някой може да ги забележи. Тъмните им дрехи не се открояваха върху сивите плочи, но не бяха и невидими. Гледаше ли някой? Тя виждаше задните дворове и гробището. Тъмната фигура, която беше забелязала преди малко, сега тичаше от параклиса към портата на гробището. Студен оловен страх се спусна в стомаха й. Дали ги беше видял и сега бързаше да предупреди полицията?
За миг изпита паника, после осъзна, че фигурата й е позната.
— Вали? — промълви тя.
Какво си беше наумил, по дяволите? Явно ги беше проследил. Но с каква цел? И къде беше тръгнал с такава скорост?
Тя не можеше да стори нищо друго, освен да се тревожи.
Стигнаха до задната стена на жилищната сграда на „Бернауерщрасе“.
Прозорците бяха заковани. Бернд и Ребека бяха обсъдили дали да не разбият дъските и да влязат вътре, после да разбият дъските от другата страна и да излязат, но бяха решили, че ще е прекалено шумно, ще отнеме време и ще е трудно. По-лесно ще е, предполагаха те, да се прехвърлят отгоре.
Билото на покрива, по който се движеха, беше на нивото на улуците на съседната висока сграда, затова можеха да преминат лесно.
Отсега нататък щяха да са ясно видими за войниците с автоматите на страничната улица долу.
В този момент бяха най-уязвими.
Бернд изпълзя по покрива на къщата до билото, прекрачи го, после се покатери на по-високия покрив на жилищната сграда и се отправи нагоре.
Ребека го последва. Вече дишаше тежко. Коленете й бяха натъртени и раменете, където Бернд беше стъпил, я боляха.
Докато се прехвърляше през билото на по-ниския покрив, тя погледна надолу. Беше тревожно близко до полицаите на улицата. Те тъкмо си палеха цигарите: един да погледнеше нагоре, всичко беше загубено. И тя, и Бернд бяха лесни мишени за автоматите.
Но бяха едва на няколко стъпки от свободата.
Ребека се подготви да изпълзи по покрива отпред. Под лявото й стъпало нещо помръдна. Гуменката й се плъзна и тя падна. Все още беше обкрачила билото на покрива и ударът попадна в слабините й. Тя извика приглушено и за един ужасяващ миг се наклони настрани, от което й призля. После възстанови равновесието си.
За нещастие хлабавата плоча, която причини подхлъзването, изтрополи през улука и падна на улицата, където се разби с трясък.
Полицаите чуха и погледнаха парчетата на тротоара.
Ребека застина.
Полицаите се заозъртаха. Всеки миг щеше да им хрумне, че плочата трябва да е паднала от покрива, и щяха да погледнат нагоре. Но преди да го сторят единият беше улучен от хвърлен камък. След миг Ребека чу гласа на брат си, който крещеше:
— Всички ченгета са путьовци!
Вали взе друг камък и го хвърли по полицаите. Този път не улучи.
Знаеше, че да се подиграваш на източногерманските полицаи е самоубийствена глупост. Вероятно щяха да го арестуват, да го пребият и да го хвърлят в затвора. Но трябваше да го направи.