Ребека почти стигна. Стъпалата й докоснаха бодливата тел. Тя се отблъсна от сградата, но бедрата й не се отдръпнаха съвсем от телта. Усети как шиповете раздират панталоните й и болезнено разкъсват кожата й. После наоколо се събра тълпа и й помогна, пое тежестта й, отдели я от бодливата тел, отмота въжето от гърдите й и я изправи да стъпи на земята.
Когато стъпи стабилно, Ребека вдигна поглед. Бернд беше на ръба на покрива и разхлабваше въжето около гърдите си. Тя пресече улицата, за да вижда по-добре. Полицаите още не се бяха добрали до покрива.
Бернд стисна здраво въжето с две ръце и пристъпи заднешком от покрива. Заспуска се бавно край стената, като плъзгаше въжето в ръцете си. Беше извънредно трудно, понеже висеше с цялата си тежест на ръце. Беше се упражнявал у дома — спускаше се по задната стена на къщата нощем, когато никой не можеше да го забележи. Но тази сграда беше по-висока.
Тълпата на улицата го насърчаваше с викове.
После на покрива се появи полицай.
Бернд се заспуска по-бързо, като рискува да изтърве въжето, за да спечели скорост.
— Дайте одеяло! — извика някой.
Ребека знаеше, че няма време за това.
Полицаят насочи автомата към Бернд, но се поколеба. Не можеше да Стреля в Западна Германия. Можеше да улучи и други хора, освен бегълците. Тъкмо такъв инцидент можеше да доведе до война.
Обърна се и огледа вързаното около комина въже. Можеше да го отвърже, но дотогава Бернд вече щеше да е стигнал до земята.
Имаше ли нож?
Явно не.
После получи вдъхновение. Опря дулото на автомата във въжето и стреля само веднъж.
Ребека изкрещя.
Въжето се скъса и краят му полетя във въздуха над „Бернауерщрасе“.
Бернд падна като камък.
Тълпата се пръсна.
Бернд удари тротоара с болезнен звук.
После остана да лежи неподвижно.
Три дни по-късно Бернд отвори очи, погледна Ребека и каза:
— Здравей.
— О, слава Богу — рече Ребека.
Беше обезумяла от тревога. Лекарите бяха казали, че Бернд ще дойде в съзнание, но тя не можеше да повярва, докато не го видя. Претърпя няколко операции, а през останалото време беше тежко упоен. Сега за пръв път тя видя проблясък на разум по лицето му.
Като се мъчеше да не плаче, Ребека се приведе над болничното легло и го целуна по устните.
— Ти се върна. Толкова се радвам.
— Какво стана? — попита той.
— Падна.
Той кимна.
— Покрива. Помня. Но…
— Полицаят сряза въжето ти.
Бернд погледна тялото си.
— Гипсиран ли съм?
Ребека копнееше той да дойде на себе си, но и се ужасяваше от този момент.
— От кръста надолу — отговори тя.
— Не… не мога да помръдна краката си. Не ги чувствам — той се огледа панически. — Ампутирани ли са?
— Не — Ребека пое дълбоко дъх. — Счупил си повечето кости в краката си, но не можеш да ги почувстваш, защото гръбначният ти стълб е частично прекъснат.
Бернд размисли продължително.
— Ще се оправи ли? — попита той.
— Докторите казват, че нервите може и да заздравеят, макар и бавно.
— И…
— И в крайна сметка можеш да възстановиш някои функции от кръста надолу. Но ще бъдеш в инвалидна количка, когато излезеш от болницата.
— Казват ли за колко време?
— Казват… — тя трябваше да положи усилия да не се разплаче. — Трябва да си готов за възможността да е завинаги.
Бернд извърна поглед.
— Аз съм сакат.
— Но сме свободни. Ти си в Западен Берлин. Избягахме.
— Избягах, за да се озова в инвалидна количка.
— Не го мисли така.
— Какво ще правя, по дяволите?
— Измислила съм го — Ребека говореше много по-твърдо и уверено, отколкото се чувстваше. — Ще се ожениш за мен и ще се върнеш към учителството.
— Няма такава вероятност.
— Вече телефонирах на Анселм Вебер. Нали помниш, че сега той е директор на училище в Хамбург. Има места и за двама ни от септември.
— Учител в инвалидна количка?
— Какво значение има? Пак ще можеш да обясняваш физиката така, че и най-глупавото дете в класа да разбере. За това не ти трябват крака.
— Ти не искаш да се омъжиш за сакат човек.
— Не искам. Но искам да се омъжа за теб. И ще го направя.