Върна се в дневната. За негова изненада, Нина беше облякла горна дреха.
— Мислех си да те изпратя до станцията на метрото.
Димка се изуми.
— Защо?
— Не смятам, че познаваш квартала, а не бих искала да се изгубиш.
— Искам да кажа, защо искаш да си тръгна?
— Какво друго да правиш?
— Бих искал да остана и да те целуна — отговори Димка.
Нина се разсмя.
— Каквото ти липсва като изтънченост, компенсираш с ентусиазъм.
Тя свали палтото и седна.
Димка седна до нея и плахо я целуна.
Тя отговори с желание, което му даде увереност. Димка осъзнаваше с растящо вълнение, че неговата неопитност не я притеснява. Скоро започна нетърпеливо да се бори с копчетата на роклята й. Тя имаше чудесни големи гърди. Затворени бяха в як практичен сутиен, но Нина го свали и подаде гърдите си за целувки.
След това нещата се развиха бързо.
Когато големият миг настъпи, тя легна на дивана с глава на страничната облегалка и едно стъпало на пода. Така лесно се настани, че Димка помисли, че трябва да го е правила и преди.
Той припряно извади презерватива и нескопосно почна да отваря опаковката, но Нина каза:
— Няма нужда.
Той се сепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Не мога да забременея. Лекарите така казват. Затова мъжът ми се разведе с мен.
Димка пусна презерватива на пода и легна върху нея.
— Спокойно сега — каза Нина и го насочи да влезе.
„Направих го“, рече си Димка, „най-сетне загубих девствеността си.“
Моторницата беше от вида, използван навремето за превоз на ром: дълга и тясна, изключително бърза и болезнено неудобна за пътуване.
Прекоси Флоридския проток с осемдесет възела, като удари всяка вълна със силата на кола, която събаря дървена ограда. Шестимата мъже на борда бяха с колани — единственият начин да са в някаква безопасност в открита лодка при такава скорост. Скромният товар съдържаше автомати М3, пистолети и запалителни бомби. Плаваха към Куба.
Джордж Джейкс всъщност не трябваше да е с тях.
Взираше се отвъд осветените от луната води и страдаше от морска болест. Четирима от спътниците му бяха кубински имигранти от Маями. Джордж знаеше само малките им имена. Те мразеха комунизма, мразеха Кастро и мразеха всеки, който не е съгласен с тях. Шестият човек беше Тим Тедър.
Всичко започна, когато Тедър влезе в кабинета в Министерството на правосъдието. Беше смътно познат и Джордж го определи като човек от ЦРУ, макар той да беше официално „пенсиониран“ и да работеше като консултант по сигурността на свободна практика.
Джордж беше сам в стаята.
— Мога ли да Ви помогна? — вежливо попита той.
— Тук съм за срещата за „Мангуста“.
Джордж беше чувал за операция „Мангуста“, проект, в който участваше и незаслужаващият доверие Денис Уилсън, но не знаеше пълните подробности.
— Заповядайте — рече той и посочи един стол. Тедър влезе с картонена папка под мишница. Беше десетина години по-възрастен от Джордж, но изглеждаше като да се е облякъл през четиридесетте: беше в двуреден костюм, а чупливата му коса беше зализана с брилянтин и разделена на път високо на темето.
— Денис ще се върне след секунда — обясни Джордж.
— Благодаря.
— Как върви? „Мангуста“ имам предвид.
Тедър предпазливо отговори:
— Ще докладвам на срещата.
— Няма да присъствам — Джордж си погледна часовника. Измамно внушаваше, че е поканен, но беше любопитен. — Имам среща в Белия дом.
— Лошо.
Джордж си спомни един детайл.
— Според първоначалния план, вече би трябвало да сте във втора фаза, натрупването.
Лицето на Тедър се проясни, понеже той заключи, че и Джордж участва.
— Ето доклада — рече той и подаде картонената папка.
Джордж се правеше, че знае повече, отколкото знаеше. „Мангуста“ беше проект да се помогне на кубинските антикомунисти да подхванат контрареволюция. Планът имаше график, който предвиждаше свалянето на Кастро през октомври същата година, точно преди изборите за Конгреса. Обучени от ЦРУ екипи за проникване трябваше да се заемат с политическата организация и пропагандата против Кастро.