Пристигането им беше предвидено за зазоряване. Небето на изток сивееше, когато шкиперът Санчес намали оборотите на мощния двигател и ревът му се сниши до ниско боботене. Санчес добре познаваше тази ивица от крайбрежието: преди революцията баща му беше притежавал тръстикова плантация недалеч. На мъждивия хоризонт започна да се очертава силуетът на града и Санчес угаси двигателя и извади чифт гребла.
Приливът ги понесе към града; греблата служеха главно за насочване. Появи се редица бетонни кейове. Зад тях Джордж смътно видя големи складове с полегати покриви. В пристанището нямаше големи кораби — по-нататък край брега бяха закотвени няколко малки рибарски лодки. Вълничките шепнеха тихо по сушата, иначе светът беше притихнал. Тихата моторница удари един кей.
Люкът се отвори и хората се въоръжиха. Тедър подаде на Джордж пистолет. Джордж поклати глава.
— Вземи го — настоя Тедър. — Опасно е.
Джордж знаеше какво си е наумил Тедър. Искаше Джордж да изцапа ръцете си с кръв. Така вече нямаше да може да критикува „Мангуста“. Но Джордж не се подлъгваше толкова лесно.
— Не, благодаря — отвърна той. — Аз съм единствено наблюдател.
— Аз ръководя тази мисия и ти заповядвам да го вземеш.
— Аз пък ти казвам да се разкараш.
Тедър отстъпи.
Санчес привърза лодката и всички слязоха. Никой не говореше. Санчес посочи най-близкия склад, който освен това изглеждаше и най-голям. Всички хукнаха нататък. Джордж беше последен.
Нямаше никого. Джордж виждаше редица къщи, не повече от дървени бараки. Спънато магаре пасеше оскъдната трева край черния път. Единственото превозно средство наоколо беше един ръждив пикап от четиридесетте. Много бедно място, осъзна Джордж. Личеше, че някога е било оживено пристанище. Джордж предполагаше, че е съсипано от президента Айзенхауер, който беше наложил ембарго върху търговията между САЩ и Куба през 1960.
Някъде се разлая куче.
Складът имаше дървени стени и покрив от гофрирана ламарина, но не и прозорци. Санчес намери малка врата и я отвори с ритник. Всички хукнаха навътре. Там имаше само празни опаковки — щайги, кашони, къси въжета и телове, изхвърлени чували и разкъсани мрежи.
— Отлично — рече Санчес.
Четиримата кубинци разпиляха по пода запалителните бомби. След миг те се възпламениха. Отпадъците начаса пламнаха. След секунди щяха да се запалят и дървените стени. Всички отново избягаха навън.
— Ей! Какво става? — попита някой на испански.
Джордж се обърна и видя беловлас кубинец в някаква униформа. Беше прекалено стар за полицай или войник, затова Джордж предположи, че е нощен пазач. Обут беше в сандали. На колана му обаче имаше пистолет и старецът отваряше кобура.
Преди да успее да извади оръжието, Санчес го застреля. По предницата на бялата му униформена риза рукна кръв и той падна назад.
— Да се махаме! — каза Санчес и петимата хукнаха към моторницата.
Джордж коленичи над стареца. Очите му се бяха втренчили невиждащо в просветляващото небе.
— Джордж! Да тръгваме! — кресна зад гърба му Тедър.
Кръвта бликаше от гърдите още няколко секунди, после намаля до струйка. Джордж провери за пулс, но нямаше. Поне човекът умря бързо.
Пожарът в склада се разпространяваше бързо и Джордж усещаше топлината му.
— Джордж! Ще те оставим тук! — каза Тедър.
Двигателят на моторницата запали с рев.
Джордж затвори очите на мъртвеца. Изправи се. Постоя няколко секунди прав, със сведена глава, после хукна към лодката.
Щом се озова на борда, моторницата свърна от кея и отплава през залива. Джордж се привърза с колана.
— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? — изрева Тедър в ухото му.
— Убихме един невинен човек. Реших, че заслужава малко уважение.
— Той работеше за комунистите!
— Човекът беше нощен пазач. Сигурно не би могъл да различи комунизъм от сметанов десерт.
— Проклет женчо.
Джордж погледна назад. Складът вече се беше превърнал в огромен огън. Наоколо се трупаше народ. Навярно се мъчеха да потушат пожара. Джордж отклони поглед към морето напред и повече не се обърна към брега.
Когато най-сетне се върнаха в Маями и стъпиха на твърда земя, Джордж заговори на Тедър.
— Докато бяхме в морето, ти ме нарече женчо — знаеше, че е глупаво, почти толкова глупаво, колкото беше участието му в рейда, но беше прекалено горд, за да го остави така. — Сега сме на сушата и нямаме проблеми с безопасността. Защо не го кажеш пак?