Димка огледа събралите се в трапезарията сътрудници в ризки с къси ръкави и по сандали. Те наблюдаваха него и Филипов и дискретно запазваха мълчание, докато дойдеше време да преценят кой ще победи в този гладиаторски двубой. Той каза:
— Трябва да се погрижим кубинската революция да не бъде отхвърлена. Другарят Хрушчов вярва, че ще има нова американска инвазия, този път по-добре организирана и по-щедро финансирана.
— Но къде са Ви доказателствата?
Димка беше разгромен. Той беше нападателен и даде всичко от себе си, но позицията му беше слаба.
— Нямаме доказателства нито за едното, нито за другото — призна той.
— Трябва да вадим заключения от вероятностите.
— Или можем да отлагаме въоръжаването на Кастро, докато положението се изясни.
Неколцина от насядалите около масата закимаха в знак на съгласие. Филипов беше отбелязал значителна преднина пред Димка.
— Всъщност има известни доказателства — обади се в този момент Наталия. Тя подаде на Димка машинописните страници, които четеше на плажа.
Димка прегледа документа. Беше доклад от шефа на резидентурата на КГБ в Съединените щати и носеше заглавие „Операция Мангуста“.
Докато той четеше припряно, Наталия каза:
— Противно на твърденията на другаря Филипов от Министерството на отбраната, в КГБ са сигурни, че американците не са се отказали от Куба.
Филипов се разгневи.
— Защо този документ не е разпратен до всички ни?
— Току-що пристигна от Вашингтон — хладно отвърна Наталия. — Убедена съм, че днес следобед ще получите екземпляр.
Наталия като че винаги успява да се добере до важните сведения малко преди всички останали, размишляваше Димка. Това беше прекрасно качество за един референт. Очевидно тя беше много ценна за своя началник, министъра на външните работи Громико. Несъмнено затова заемаше толкова влиятелен пост.
Димка се изуми от прочетеното. То значеше, че той може да победи в днешния спор, но носеше и лоши новини за кубинската революция.
— Още по-зле, отколкото другарят Хрушчов се опасяваше! — каза той. — ЦРУ разполага с екипи диверсанти в Куба, които са готови да разрушават захарните фабрики и електроцентралите. Това е партизанска война! И те заговорничат да убият Кастро!
— Можем ли да разчитаме на тези сведения? — отчаяно попита Филипов.
Димка го изгледа.
— Какво е мнението Ви за КГБ, другарю?
Филипов млъкна.
Димка се изправи.
— Съжалявам, че трябва да закрия тази среща предсрочно. Но смятам, че генералният секретар трябва веднага да види това — каза той и излезе от сградата.
Мина по пътеката сред боровете до белосаната вила на Хрушчов. Обзавеждането беше изненадващо — бели завеси и мебели от дървесина, която беше обезцветена така, че да прилича на плавей. Чудеше се кой ли е подбрал такъв крайно съвременен стил. Със сигурност не ще да е бил селянинът Хрушчов, който — ако въобще обръщаше внимание на обстановката — навярно би предпочел плюшени тапицерии и килим с флорални мотиви.
Димка намери генералния секретар на горния етаж, на балкона с изглед към залива. Хрушчов държеше мощен бинокъл Комц.
Димка не се притесняваше. Знаеше, че Хрушчов го харесва. Началникът беше доволен от това как се противопоставя на другите сътрудници.
— Прецених, че бихте искали да се запознаете с този доклад веднага. Операция „Мангуста“…
— Ей сега го прочетох — прекъсна го Хрушчов и му подаде бинокъла. — Вижте там — рече той и посочи отвъд морето, към Турция.
Димка доближи бинокъла до очите си.
— Американски ядрени ракети — заяви Хрушчов. — Насочени към моята дача!
Димка не виждаше никакви ракети. Не виждаше и Турция, която беше на сто и петдесет мили в същата посока. Но знаеше, че този типичен за Хрушчов театрален жест по същество е точен. САЩ бяха разположили в Турция ракети Юпитер, остарели, но не и безобидни. Димка разполагаше с тази информация от вуйчо си Володя, който беше във военното разузнаване.
Димка не беше сигурен какво да прави. Да се престори ли, че вижда ракетите през бинокъла? Та Хрушчов трябваше да знае, че не могат да се видят.
Хрушчов реши проблема, като грабна бинокъла.
— И знаете ли какво ще направя аз?
— Моля, кажете ми.
— Ще дам на Кенеди да разбере как се чувствам. Ще разположа ядрени ракети в Куба, насочени към неговата дача!
Димка остана без думи. Не очакваше това. И не можеше да го приеме за добра идея. Съгласен беше с началника си по искането за повече военна помощ за Куба и се бореше с Министерството на отбраната по този въпрос — но сега Хрушчов отиваше твърде далеч.