Влакът бавно приближаваше към кораба с пищене на стомана върху стомана. Всеки нарочно изработен вагон караше само по един дървен сандък, дълъг около двадесет и пет метра и с основа три квадратни метра. Кранистът се покатери и влезе в кабинката си. Докерите наскачаха по вагоните и започнаха да подготвят сандъците. Рота войници беше пътувала с влака и сега се заловиха да помагат на докерите. Димка с облекчение забеляза, че знаците на ракетните войски са махнати от униформите им, както беше наредил.
От една кола изскочи цивилен и Димка с раздразнение установи, че това е Евгений Филипов, който заемаше съответната на неговата позиция в Министерството на отбраната. Също като капитана, Филипов се обърна към полковника, но Панков каза:
— Другарят Дворкин командва тук.
Филипов сви рамене.
— Само няколко минути закъснение — рече той доволно. — Забавиха ни…
Димка забеляза нещо.
— О, не. Мамицата му.
— Нещо не е наред ли? — попита Филипов.
Димка взе да тропа с крак по бетонния кей и заповтаря.
— Мамицата му, мамицата му, мамицата му!
— Какво има?
Димка го изгледа гневно.
— Кой отговаря за влака?
— Полковник Кац е с нас.
— Веднага ми доведете този глупак.
На Филипов не му се нравеше да се подчинява на Димка, но не можеше да откаже тази заповед и тръгна.
Панков погледна Димка въпросително.
Димка попита уморено и ядно:
— Виждате ли какво пише отстрани на всеки сандък?
Панков кимна.
— Армейски код и номер.
— Именно — горчиво продума Димка. — Р-12 балистична ракета.
— Ох, мама му стара — рече Панков.
Димка поклати глава в безсилен гняв.
— За някои хора мъчението е твърде малко.
Опасяваше се, че рано или късно ще се сблъска с армията, и общо взето предпочиташе това да стане сега, при първото товарене. И беше подготвен.
Филипов се върна с един полковник и един майор.
— Добро утро, другари — поде по-старшият. — Аз съм полковник Кац. Малко закъснение, но иначе всичко върви гладко…
— Не, не върви гладко, малоумен тъпак такъв — прекъсна го Димка.
Кац не вярваше на ушите си.
— Какво казахте?
— Вижте сега, Дворкин — намеси се Филипов. — Не можете да говорите така на офицер.
Димка не му обърна внимание и продължи да говори на Кац.
— Застрашихте сигурността на цялата операция с Вашето неподчинение. Наредено Ви беше да покриете с боя всички армейски номера на сандъците. Предоставени Ви бяха нови надписи „Строителна пластмасова тръба“. Трябваше да сложите новите маркировки на всички сандъци.
— Нямаше време — раздразнено отвърна Кац.
— Дръжте се разумно, Дворкин — обади се Филипов.
Димка подозираше, че Филипов би се зарадвал от нарушаването на секретността, защото това щеше да доведе до дискредитирането на Хрушчов и навярно дори до падането му от власт.
Димка посочи на юг, към морето.
— Само на сто и петдесет мили се намира държава от НАТО, Кац, шибан идиот такъв. Не знаете ли, че американците имат шпиони? И ги пращат из места като Севастопол, който е военноморска база и важно съветско пристанище?
— Маркировките са кодирани…
— Кодирани? От какво по-точно се състои мозъкът Ви, от кучешки лайна ли? Какво обучение си въобразявате, че получават капиталистическо-империалистическите шпиони? Те са обучени да разпознават униформените знаци — например светкавиците на ракетните войски, които Вие също, противно на заповедите, носите на яката си, както и други военни знаци и маркировките на оръжията. Вие сте глупава фъшкия. Всеки предател и информатор на ЦРУ в Европа може да прочете армейския код на тези сандъци.
Кац се мъчеше да запази достойнство.
— За какъв се мислите? Не смейте да ми държите такъв тон. Аз имам деца на Вашата възраст.
— Освободен сте от командването — отговори Димка.
— Не ставайте смешен.
— Покажете му, ако обичате.
Полковник Панков извади от джоба си лист хартия и го подаде на Кац.
— Както виждате от този документ — каза Димка. — Разполагам с необходимата власт.
Видя как Филипов зяпна.